Dream Theater са сред групите, на които може да се разчита за свръхдози от странни и майсторски изпълнени композиции. Професионализмът, излъчван от всяко тяхно издание, е достатъчен да засрами всеки претенциозен музикант. Но това нямаше да има никакво значение, ако и резултатите не бяха успешни. И именно това е печелившият елемент: Dream Theater са единствените, които редовно успяват да превръщат сложните композиции в запомнящи се хитове.

Последният издаден от тях епос, себеописателно озаглавен “The Astonishing”, беше нова стъпка за бандата, която се опита да създаде цялостен мюзикъл. Емоциите на персонажите успешно бяха преведени в ноти, а намеренията им се лееха чрез мелодични слова из стабилния наратив. Несъмнено сред най-силните постижения на състава, “The Astonishing” постави висока летва за наследника си. А неговото име е “Distance Over Time”.

Още от траклиста се вижда, че амбицията е в по-малък мащаб. Докато това може да се види като стъпка назад, може да се приеме също и като глътка свеж въздух след предишната свръхсложна творба. На повърхността това изглежда като стандартен труд от Dream Theater. Изначало у слушателя съществуват притеснения. Прогресиите, които познаваме като типични за групата, тук се чуват често, при това в суров вид. По принцип музикантите винаги намират начин да разнообразят формулата си, но тук са решили да не се стараят толкова. И моментът, в който това спира да има значение, идва в по-късната половина на записа, когато изгрява серия от оригинални и запомнящи се парчета. Отдавна формацията не е издавала такъв набор от песни с хитов потенциал, една след друга. Отвъд това, разбира се, има цял куп нови оригинални рифовки и филове, които да впечатлят отдадените фенове. Единственият негатив откъм траклист е, че трябва да бъде посрещнат с доза търпение, докато се разкрие напълно – следствие от пореден наративен опит, вплетен в композициите. Това е чудесно, но не на същото ниво като последния път. Емоциите, характерите и намеренията на персонажите никак не се разпознават толкова лесно, да не говорим за самата история, която музиката се опитва да разкаже. Отвъд това всичко е брилянтно обработено и албумът определено си струва да бъде чут на стабилна апаратура, защото звуковата пъстрота на Dream Theater се засилва по малко с всяко следващо издание.

Ако траклистът не се опитваше да спазва някакъв наративен такт, слушателят би стигнал до задоволство по-бързо – това е истински негативният извод тук. Макар похватът да вписва история в музиката си да е новото любимо нещо на квинтета, това в случая дърпа музиката назад. Но колкото и това да е факт, силните сегменти греят по-силно.

Отново: това издание е следващата логична стъпка в развитието на състава. “The Astonishing” беше в нетипичен за тях мащаб и сега се опитват да поберат същото количество качества в по-лесносмилаем обем. Следователно, предвид че това си е чист експеримент, е нормално да намираме негативни белези в творбата. Изводът е, че Dream Theater продължават да са все така силни, при това до степен, в която не се побират в малък мащаб и се чудят какво да премахнат от себе си, за да звучат добре. Каквото и да махнат, то все ще ни липсва.