Първо искам да уточня, че това в това ревю ще иде реч за хардкор. Не, това няма да е ревю на хардкор порно филм с Джена Джеймсън, защото тя отдавна се пенсионира. Тук ще обърнем внимание на хардкора като жанр в музката, най-общо казано.
Второ, искам да подчертая, че няма нищо по-могъщо и унищожително от един хардкор концерт... Освен хеликоптер Апачи АХ-64, който има 30-мм авиационно оръдие с боекомплект от 1190 снаряда и 2 пускови установки с общо 8 ракети, което го прави същинска машина на смъртта! В този ред на мисли, концертите на Terror остават ненадминати - с оргии от стейдж дайвинг и неспирни мошпитове от екзалтирани фенове, които варират от нео-нацисти и татуирани бохеми, до красиви червенокоси създания от женски пол и аз - двуметров, русоляв, 20-годишен младеж с изгладена дънкова риза и небрежно набола брада, чийто косъм всъщност е твърде мек, за да бъде наречена “брада”. Това, което се опитвам да изтъкна е, че Terror винаги са привличали всякакви хора към музиката си. Дали заради хардкор инструментала (който е лесно запомнящ се), силните текстове, които мнозина биха свързали със себе си, или самото бунтарско отношение на групата, факт е, че калифорнийците са обичани от хора, изповядващи различни музикални идеологии. И въпреки че хардкор музиката не може да надмине метъла по комерсиален успех (за справка, “The Divinity Of Purpose” на Hatebreed е купен около 17000 пъти през първата седмица след издаването си срещу близо 30000 за “Super Collider” на Megadeth), няма къде другаде да срещнете фенове по-лоялни и отдадени от слушащите хардкор (всъщност, феновете на хардкор порното може би са по-лоялни и отдадени). Съответно, за да бъде уравнението пълно, няма къде да срещнете банди като Terror, които да са така постоянни в издаването на своите албуми - средно по един на всеки две години.
Именно това е поводът за написването на това ревю - най-новият диск на Terror, наречен “Live By The Code”, който излиза... ами точно две години след “Keepers Of The Faith”. “Live By The Code” е всичко, което можете да очаквате от калифорнииците, ако сте запознати с творчеството им. В този случай, максимата “ако нещо работи, не го променяй” важи с пълна сила. С петия си запис Terror не изневеряват на стила си. Албумът спира точно под 30 минути, което го превръща в истински наркотик, от който единственият изход (ако имате късмет) е през комуна.
Парчетата в “Live By The Code” са сравнително кратки и обикновено гравитират около една идея, докато не започне следваща песен. “The Most High” съвкупява агресивен инструментал, шайка от дрезгави вокали и смазващи брейкдауни, като нито изненадва, нито разочарова. Това е едно перфектно начало на диска и една от най-запомнящите се композиции в него. “Not Impressed” и “Cold Truth” влизат като метален бокс в лицето на ченге - двете звучат игриво и разчупено, като обединяват бързи рифове и пънк елементи. Едноименната песен, от друга страна, е една от най-бързите и агресивни в тавата – като шимпанзе, заразено с бяс. Тя е изстрадана в познатия дух на Terror, обединявайки ценностите и визията, зад които групата винаги е стояла – откровеност, респект, чест и свобода за живот.
Няма да завърша ревюто си с обобщението, че ако сте фен на Terror, “Live By The Code” ще ви хареса много, а ако сте някой, търсещ нещо свежо и иновативно, то няма смисъл да си губите времето с албума. По-скоро искам да завърша с едно истинско усилие да промотирам новия албум на известният филмов режисьор и музикант David Lynch – “The Big Dream”, който се състои от 12 модерени блус песни. Абстрактен и поглъщащ (както повечето филми на Lynch), “The Big Dream” е страхотно откровение за душата и сетивата!
А, ако искате да чуете “Live By The Code” – купете си го!
