Ghost не е някаква смешка. За група, съставена от пет безименни таласъма и оглавена от Papa‐въртящите‐се‐жлези‐Emeritus II, който, съдейки по последните слухове, не е същият човек от “Opus Eponymous” (но притежава същия глас), тези нечестиви шведи са много повече от пародийната сбирщина изроди, с каквато човек би ги сбъркал при първия си сблъсък с тях. Мекият и елегантен начин, по който Ghost лансират тъмната си магия в света на популярната култура, дава добър повод за размисъл на цялостната екстремна, метъл общност. На онези, които така усилено се стремят да бъдат интересни, без да си дават сметка, че в Норвегия не са останали здрави църкви за горене, докато само с музиката си не биха трогнали дори някой карпатски отшелник‐сатанист.

Прото‐дуум етикета, лепнат им от хора, незнаещи какво се случва с ушите им, слушайки “Opus Eponymous” отново и отново в религиозно умопомрачение, може да бъде проклет. Ако не друго, “Infestissumam” е знак, че Ghost са AOR група от перфектния тип. Това ‒ техният втори албум ‒ изкусно комбинира прогресив с хард рок, но и не се бои да вмъкне поп “куки”, на които увисваш безпомощно като онзи нещастник от обложката на “Severed Survival”. Сбитата симфонична помпозност на отварящото заглавно полу‐парче/полу‐интро, гротесковата циркова атмосфера в сюрреализма “Secular Haze” и гигантските мелодии, които се леят от осемминутната сюита “Ghuleh / Zombie Queen” най‐после разкриват тайната на Ghost. А тя е, че тяхната истинска тайна не може и няма да бъде разкрита.