Казват, че легендите никога не умират. Що се отнася до изкуството, това невинаги е така, тъй като те са продукт на комбинирания вкус и разбиранията на публиката, която постоянно се нужда от нещо, което да поддържа интереса и уважението й. Когато този стимул има формата на звуков сатър, безмилостно размахван в продължение на близо три десетилетия от побъркан касапин, легендарният статут на въплъщаващата го институция е неминуем.

Без да достигат до екстремните дълбини, прокопани от Sodom, нито до върховете на експериментаторство, покорени от Kreator, Destruction винаги са били символ на директния, скоростен и неумолимо мачкащ европейски траш. След недотам убедителния “Day of Reckoning”, бандата се завръща с възобновена идейна концентрация, намираща израз в десет кратки и целенасочени парчета. Бясната, почти младежка енергия, която Vaaver донесе със себе си в предходния албум, тук е родила още по-екстремни престъпления от ритмова ярост, на фона на които техничарските китарни операции на Mike раздробяват всякакъв остатък от съмнение в музикантската класа на състава. Тримата свирят така, сякаш годината отново е 1985, а автентичната траш бруталност на “Spiritual Genocide” допълват нескончаемите социално ангажирани и антирелигиозни послания в злостната тирада на Schmier, подтикващи към пряка интервенция със снайпер на рамо срещу безумията на модерното общество.

Настрана това, че Destruction не са звучали толкова съсредоточено и силно от “The Antichrist” насам, най-вдъхновяваща си остава неугасващата им способност да изпълват със съдържание една идея, от която съвременният метъл се нуждае повече от всякога - идеята за музика, създадена с честност, отношение и никакви компромиси. Thrash 'til Death!