Когато 1349 решат да издадат албум, тогава нещата стават наистина сериозни. Едва ли има съвременна група, която да олицетворява всеобхватната злоба на първичния блек метъл по начина, по който го прави норвежката четворка. Звученето им е закотвено в онези мрачни първи години на 90-те и едва ли музикантите имат намерение да го променят. Докато големите имена се хвърлиха в експерименти, олекнаха стилово или добавиха разни спомагателни симфонии и клавири към мелодията, 1349 останаха наистина сурови и автентични. И точно това е ценното при тях – те изобразяват тази вече отминала ера на метъл музиката, към която от време на време ти се иска да се върнеш.

“The Infernal Pathway” продължава там, където “Massive Cauldron of Chaos” (2014) приключи. Тук няма изненади и това е правилният подход за тази група. Последният път, когато 1349 решиха да направят нещо по-различно от стандартното, щеше да настъпи истински апокалипсис, а на закоравелите блек метъл фенове още им пари на езика, когато се сетят за “Revelations of the Black Flame”… който всъщност беше хубав албум… Спокойно, спокойно, шегувам се! (или пък не, хаха)

Новият запис е праволинейна и бясна касапница. Тук трябва да забравиш думи като естетика или поне общоприетото ѝ значение. Със сигурност по интервютата Ravn ще разправя, че емоцията, която “The Infernal Pathway” гради, е изображение на истинското изкуство. И не е далеч от истината, защото това, което чуваме тази година от 1349, е наистина впечатляващо. Малко са популярните имена, които могат да си позволят да издават толкова ъндърграунд музика и това да им се разминава. Забавното е, че специално при тези норвежки касапи е точно обратното – ако не издадат нещо супер брутално, може би няма да им се размине.

“The Infernal Pathway” е образец за това как трябва да изглежда и да звучи екстремният метъл. На тези рифове могат да се зарадват даже фенове на Slayer, а бластбийтовете на Frost галят сякаш с перо ухото. На места талантливият барабанист излиза от присъщата за блека ритмика и заедно с Seidemann и Archaon навлиза в умопомрачителна груув хармония, която може не просто да ти счупи някой вратен прешлен, ами направо да ти откъсне главата. И като говорим за естетика, в необщоприетото ѝ значение я има. Все пак сингълът “Dødskamp” е посветен на едноименната картина на великия Едвард Мунк. Посмей сега да кажеш, че блек метълът не е красива музика.