Threshold са феномен в света на прогресив метъла. Едва ли ще се намери друга група, която с такова изобилие от разнообразни идеи, музикантски качества и оригиналност да не бъде провъзгласена за революционно музикално откритие. С присъщата им скромност, шестимата англичани нямат претенции за подобни почести, а са доволни и само на това да създават стойностна и дълбока музика. По случай издаването на седмия им дългосвирещ шедьовър – “Subsurface” – говорихме с клавириста, композитор и главен текстописец Richard West.

Здравей, Richard, и поздравления за “Subsurface”! Албумът ви е изключителен!

Благодаря ти, това е много мило от твоя страна.

“Subsurface” е по-сложен и експериментален от “Critical Mass”, но е не по-малко силен. Кажи няколко думи за това как беше създаден новия ви албум.

Всъщност, в основата на всичко е работата – колкото повече усилия посветиш на един албум, толкова по-добър ще бъде той в крайна сметка. Композирането на песните ни отне около шест месеца, а за записите бяха необходими три месеца. Като погледна последните ни няколко албума, излиза, че издаваме нов студиен запис през година и половина. Доволен съм, че трудът ни не е отишъл на вятъра, защото слушайки “Subsurface” сега, много го харесвам.

Албумът звучи доста модерно – сега повече от всеки друг път използвате електронни звуци и ефекти. Това ли беше очакваното развитие на музиката на Threshold?

Да, мисля, че това е посоката, която следвахме от доста време насам. Никога не сме искали да звучим така, все едно че идваме от 70-те или от 80-те години. Корените ни си остават в прогресив рока и класическия хеви метъл, но все пак годината е 2004-та и ние искаме да звучим като съвременна група. Затова използваме ефекти на вокалите, какви ли не ефекти на китарите, допълнителни звукови ефекти и т.н. Въобще използваме всичко, което използват модерните банди, защото и Threshold е модерна банда. Тези похвати са просто част от изразните ни средства.

“Subsurface” е един от тези албуми, които слушателят може да оцени по достойнство едва след няколко слушания. С тази идея ли композирате или това е нещо естествено?

Аз израснах с групи като Genesis, Pink Floyd и Queen, чиито творби винаги оценявах след продължително слушане. Когато слушаш подобна музика за пръв път, чуваш строфите, припевите и солата, но те често ти звучат непоследователно, дори хаотично. Слушайки втори път, започваш да вникваш в някои детайли, на третия схващаш основните контури на картината и така, докато албумът не те грабне. Винаги съм обожавал такава музика! В Threshold този ефект върху слушателя никога не е бил умишлен, но от друга страна, никога не сме искали да правим елементарни песни от типа “строфа/припев/строфа/припев/край”. Предпочитаме в композициите ни да има повече богатство, повече слоеве на звука. Това може би прави музиката на Threshold по-трудна за възприемане, но когато все пак я възприемеш, удоволствието е по-голямо. По този начин човек много по-добре опознава бандата и се привързва към нея. Ценя това качество в музиката и се радвам, че сме го постигнали. Благодаря ти.

Кажи нещо повече за текстовото послание на албума. Ако не греша, то продължава смислово идеята на песента “Falling Away” от “Critical Mass”. Какво те вдъхнови да създадеш тези дълбоки социални текстове?

Като цяло в текстовете на Threshold засягам теми, които ме вълнуват – както в обществен, така и в личен план. Песни като “Flags And Footprints” и “Static” са изцяло лични и показват докъде съм стигнал аз като човек и накъде съм поел. Но като цяло си прав, албумът е много социален и политически ангажиран. Той разглежда положението не само в Англия, но и в Европа и Америка. Целия си живот съм прекарал в Англия и политиката тук напоследък става все по-странна. Правителството ни има скрити цели, които не са представени в дневния ред за пред хората. Това важи и за Европейския съюз. Невинаги ни става ясно защо се взима дадено решение или какво се случва в даден момент. Заглавието на албума ни отразява тези неща – нещата, които стават под повърхността, извън сферата на видимото. Търсим скритата истина, нищо повече.

“Subsurface” има много интересна обложка, провокираща мисълта. Чия идея беше този странен телевизор и изопаченото му отражение във водата?

Идеята беше на нашия художник - Thomas Ewerhard. Той нарисува обложките на последните ни четири албума и мислим, че идеите му са чудесни. Казваме му какво е заглавието и какви теми разглежда албумът, даваме му също така музиката и текстовете. Той дълго време размишлява и накрая излиза с някой шедьовър. Много сме доволни от работата му.

Значи е фен на бандата?

Да, може да се каже – той много цени музиката ни. Но и ние сме големи негови фенове, така че уважението е взаимно. Когато започна да рисува обложките на метъл албуми през 98-ма година, той беше добър. Сега е просто изключителен, много порасна като художник оттогава. Много е оригинален и се радвам, че тъкмо той работи с нас!

Любимата ми песен в “Subsurface” е “The Art Of Reason”. Композицията е много силна, има страхотен припев и голямо разнообразие от мелодии. Би ли се съгласил с мен, че това парче дава доста добра идея за същността на Threshold?

Хаха, разбира се! Все пак тази песен надхвърля десет минути и в нея има много от характерните за нас похвати и звуци. Винаги, когато имаш възможност да си подробен, е по-лесно да изразиш себе си, така че се съгласявам с теб. От друга страна, ако слушаш само тази песен, няма да добиеш най-пълна представа за целия албум, защото в другите парчета има различна динамика – например във “Flags And Footprints” или поп-повлияната “Stop Dead”. Най-хубавото нещо в Threshold, заради което може би все още съм част от бандата, хаха, е разнообразието. Интересно е, че много от феновете ни предпочитат дългите песни – може би трябва да наблегнем повече на тях…

Тук е мястото да спомена, че в музиката ви няма нищо самоцелно, въпреки че до един сте фантастични музиканти. Предполагам, че целостта на композициите и създаването на силни песни са по-важни за вас от техническите демонстрации, на които съм сигурен, че сте способни.

Имам два отговора на този твой въпрос. Първо – да, държим повече на добрата мелодия и стегнатите структури на песните. Дълго време отделяме на сглобяването на отделните елементи в парчетата и не си казваме “ето тук ще сложим десетминутно соло”… Това би ни отегчило. Вторият отговор е, че сме британци и като такива сме доста резервирани по някои въпроси. Не ни е в природата да се изтъкваме. Американските банди не се притесняват да го правят – излизат на сцената с убеждението, че са най-добрите и всячески се стремят да убедят публиката в това. Британците не са такива, културата ни е друга. Виж английския футбол – та той е плачевен! Измислили сме много спортове, но сме слаби в тях. Ние сме основателите на хеви метъла и прогресив музиката, но и сега гледаме на себе си като на вечните втори. Но първият отговор е по-важен, хаха!

Наскоро излязлото ви DVD и лайв албумът “Critical Energy” представят бандата в много силна светлина. Обичате ли концертите и трудно ли се възпроизвеждат на живо многопластовите композиции на Threshold?

Дали е трудно? Трудно е, и още как! Всички в състава обичат свиренето на живо, защото то е изпитание както за самите нас, така и за песните ни. В студиото всеки работи по партиите си и нещата се получават безпроблемно, но истинското предизвикателство идва на сцената. Когато записваме една песен, съвсем забравяме, че ще трябва да я свирим пред публика. Слагаме няколко пласта вокали, пет китари, седем слоя клавири, ефекти и т.н. На един концерт трябва да възпроизведем колкото можем повече от тези елементи, за да не звучи музиката бедно. Невъзможно е да се изсвири абсолютно всичко, но поне с голяма част успяваме, така че песните звучат близко до оригинала си. Ще ми се да имах седем ръце, за да се справям с всички клавирни партии, но трябва да се съобразявам с възможностите си. Не е трудно да запишем на лента допълнителните партии и да ги пускаме по време на шоуто, но тази идея не ни допада. Това не е Threshold.

Смяташ ли, че Threshold е различна банда преди и след “Clone”?

Да, донякъде. Имахме страшно много смени на музиканти в групата преди “Clone” и чак с този албум установихме един стабилен състав. Mac внесе много енергия в бандата. Damian, предишният ни вокалист, имаше много чист глас, така че дори да имахме пет припокриващи се партии на Damian в някой голям припев, пак оставаше място за много фонов инструментал. С Mac звученето е много по-плътно и трябва да внимаваме как комбинираме инструментите. Сега използваме доста по-малко клавири в частите, където той пее, за да може да има повече простор.

Като говорим за Mac, мисля, че много спечелихте от присъединяването му. Той има много силен, топъл и изразителен глас. Как се натъкнахте на него?

Бяхме в студиото и записвахме музиката към “Clone”, като очаквахме Damian Wilson да пее. Всички вокални мелодии бяха написани в съответствие с неговия глас. В този момент се оказа, че Damian има друг ангажимент – беше решил да става театрал и да напусне бандата. Нямаше как да участва в записите, а нас ни притискаха срокове, така че трябваше да открием някой, който да изпее тези партии. От InsideOut ни препоръчаха трима вокалисти и ни пратиха техни записи. Избрахме Mac, защото той имаше идеалния глас за нашата музика. Още в записите на старата му банда - Sargant Fury, личи потенциалът му. Освен това е и англичанин, което също не беше без значение. Говорихме по телефона, като той веднага се съгласи да участва и пристигна в студиото няколко дни по-късно. Въобще не го познавахме, можеше да стане пълен провал. Но за щастие, той пасна много добре в състава и като музикант, и като личност.

Няколко души от Threshold участват в писането на музиката. Би ли описал как обикновено бива създаден един ваш албум?

Различно е всеки път. “Subsurface” беше написан предимно от мен и Karl. И двамата си имаме домашни студия и в тях разработваме идеите си. Разликата между нас двамата е в това, че Karl не пише текстове. Той създава даден инструментал и ми го праща, а аз му го връщам заедно с някакъв текст. До момента, в който влезем в студиото, всички песни са записани под формата на демота и всеки от бандата е запознат с тях. Само с вокалите експериментираме повече на място, даваме на Mac свобода по отношение на неговите хармонии.

Англия има огромен принос към прогресив рока, но не е дала почти нищо на прог метъл сцената. Как си обясняваш това?

Когато се зараждаше прог метълът, Англия беше на съвсем друга вълна и търсеше съвсем други музикални моди. Откри ги в лицето на брит-попа и прочие ужасни неща. Радиата просто не излъчваха тежка музика! Бяха решили, че метъл музиката не е популярна сред женската аудитория. Което е странно, защото знам, че Threshold имат много почитателки. Както и да е, медиите бяха решили, че ще е по-изгодно да излъчват комерсиална музика от рода на Oasis, The Spice Girls и подобни безсмислици. Метълът не беше популярен тук в началото на 90-те, но въпреки това Threshold започнаха да го свирят. Дори по-късно в родината ни не ни приемаха добре, за разлика от останалата част от Европа. Докато групи като Dream Theater преобръщаха представите за метъл и прогресив по света, в Англия не се слушаше нищо такова. Не се слуша и сега. Ако искаш да станеш известен в Англия, правиш нещо популярно – определено не прог метъл.

След като спомена Dream Theater, ми се иска да отбележа един факт, с който мнозина като че ли не са наясно: “Wounded Land” е издаден по същото време, по което се появява и “Images And Words”. Не ви ли се е струвало понякога нечестно това, че всички признаха Dream Theater за основоположници на един жанр, в който вие имате равностоен принос?

Dream Theater са фантастични и не бих искал да отнемам от признанието, което получиха. Те заслужиха успеха си. Имаха голям късмет, наистина, защото дебютът им беше издаден от един от най-големите лейбъли в света, докато дебютът на Threshold беше издаден от един от най-малките, хаха. Dream Theater успяха до голяма степен да се предпазят от чести смени в състава и това също им помогна. Радвам се, че се появиха, защото направиха много за прогресив музиката през последните десет-петнадесет години. А и нас понякога ни наричат “британските Dream Theater”, което дори да не е особено точно, беше полезно за Threshold, защото по този начин хората ни забелязваха.

Чувал съм хора да казват, че вече не могат да слушат Dream Theater, след като веднъж са чули “Hypothetical”.

Много интересен коментар. Всъщност това е огромен комплимент за нас! Трябва да си призная, че и аз не съм слушал последните неща на Dream Theater. Струва ми се, че вече не са толкова концентрирани върху песните, а са поставили силния инструментал на първо място. Колкото до “Hypothetical” и последвалите го албуми на Threshold, мисля, че в тях създадохме много стегнати и съсредоточени композиции, пълни с добри мелодии. По същото време пък Dream Theater бяха почти джаз метъл. А мога ли аз да ти задам един въпрос?

Разбира се!

Слушал ли си “Train Of Thought” и какво мислиш за него?

Слушал съм го и го намирам за един гениален албум, който всеки фен на прог метъла би трябвало да притежава.

Добре тогава, значи трябва да го чуя и аз. Не бих се нарекъл точно прог метъл фен, защото не слушам много такава музика напоследък. Нали това ми е професията… Не бих искал да копирам когото и да било, а това е неминуемо, когато харесаш много даден творец от същия жанр. Но задължително ще чуя “Train Of Thought”, след като всички толкова го хвалят!

Да се върнем на Threshold. Вие започнахте кариерата си под крилото на Giant Electric Pea, а от известно време сте с InsideOut Music. Какво се промени?

Giant Electric Pea са много малък лейбъл и са посветени предимно на издаването на прогресив рок – една по-мека форма на музика от нашата. Не сме имали проблеми с тях, но можехме да продаваме и по-добре. Те инвестираха повечето си средства в IQ и за другите банди бюджетът беше по-ограничен. Доста години обмисляхме дали да се прехвърлим към InsideOut и накрая взехме правилното решение. InsideOut е най-добрият лейбъл за прогресив в момента, като оставим настрана големите лейбъли. Те, от своя страна, не подписват с прог банди, а с нео метъл банди, така че няма за какво да съжаляваме. Хората от InsideOut разбират нуждите на групите и се държат приятелски, а това е много важно.

Работите ли върху някакви странични проекти?

Да, повечето от нас работят върху такива. Жена ми е певица и заедно работим върху нейния солов дебют от около пет години, хаха… Всеки път, когато му се види краят, изниква някакъв нов мой ангажимент. Тя се казва Farrah West и албумът ще излезе под това име. Музиката ни не е прогресив, а по-скоро поп-рок. Karl Groom, един от нашите китаристи, е продуцент и работи с банди и изпълнители като DragonForce, Power Quest, John Wetton и др. Също така го канят да гостува в много албуми – доста е ангажиран. Steve Anderson, басистът ни, се занимава с редица джаз проекти. Барабанистът ни Johanne участва в две други групи - Kyrb Grinder и Project X, като в първата освен барабанист, е също така основен композитор и вокалист. Mac работи върху един грандиозен прогресив проект, както и върху солов албум, който, струва ми се, е започнат дори преди този на жена ми, хаха. Всеки път щом му се обадя, или ремонтира студиото, или компютрите му са се сринали, или се разправя с някакви други музиканти… Май се мъчи от седем години! Надявам се да го завърши тази година. Разбрали сме се да ми изпрати песните, за да изсвиря клавирните партии. Песните така и не пристигат, но аз съм търпелив човек.

До каква степен съвременната музика ти влияе, когато композираш?

Влияе ми в голяма степен! От доста време не слушам старите си герои, като Genesis и Queen. Сега съм на вълна модерни банди, от типа на Spineshank. Много обичам да откривам млади групи, харесвам и начина, по който се продуцира музиката напоследък. Особено последният албум на Spineshank много ме впечатли – сигурно съм го слушал десет пъти подред, след като си го купих… Казва се “Self-Destructive Pattern”.

Има ли въпрос, свързан с Threshold, който никога не са ти задавали, но на който би искал да отговориш?

О, разбира се! Въпросът би бил: “Бихте ли се присъединили към нашия голям лейбъл?”, хаха!