Четиринадесет години – толкова голямо е разстоянието между първия и втория албум на Dawn of Solace. Хубавото е, че Tuomas Saukkonen държи на постоянството, иначе едва ли щеше да се върне към този проект след толкова много време. Плановете за Dawn of Solace бяха големи. Във второто издание се очакваше да участват гост-музиканти от калибъра на Fernando Ribeiro (Moonspell) и Ville Sorvali (Moonsorrow). И това трябваше да се случи още през 2008-ма. За съжаление нещата не се получиха, а юридическите проблеми, които се заформиха около името на проекта, още повече утежниха положението. Пък и през 2013-а Tuomas сформира Wolfheart, а това уби всичките му останали музикални начинания.
Изненадващо, миналата година мастърмайндът възкреси Dawn of Solace и обеща толкова очаквания втори албум. Е, ето го и него. Така и не си получихме продукта с Fernando Ribeiro и Ville Sorvali, но пък какво от това. “Waves” идва в странна музикална обвивка, в която леко се усещат прилики с късните Katatonia, така че тук едва ли ще можем да си говорим за дуум, а пък за дет метъл частта трябва да забравиш веднага. Вокалите са поверени на Mikko Heikkilä, чийто чист глас успява да вкара лека мрачна нотка на меланхолия в цялата картина. Но като изключим това, музиката звучи по-скоро като малко по-ъндърграунд готик.
В “Waves” има някои доста добри попадения. Пример за това е първият сингъл и същевременно откриващо парче “Lead Wings”, което впечатлява с красиви китарни постройки, както и с лесно запомнящия се припев. Ако вместо Mikko, Tuomas беше поканил JP Leppäluoto да пее, песента щеше да зазвучи като нещо, което Charon биха издали. Следващата “Ashes” продължава със същите мотиви, но осезаемо забавя темпото. “Silence” следва подобна формула. На “Hiding” вече някои от повтарящите се неща започват да се усещат по-сериозно. Това е проблем. След откриващия сингъл слушаш три песни, които са почти едни и същи. Вина за това има не само вокалът, който в един момент става крайно еднотипен, но и инструменталите като цяло – почти всичко е в една и съща тоналност. Вярно, китарите са страхотни. Има приятни рифчета и сола, но когато тоновата прогресия не се променя, скуката започва да надделява.
Чак с “Numb” нещата започват да се пооправят. И тук няма кой знае каква промяна, но вокалната линия кара мелодията да се откроява повече. Предпоследното парче, “Choice”, вероятно ще се окаже най-доброто произведение в записа. При него темпото се забързва, музиката става по-жива, а цялостната композиция звучи така, сякаш е излязла от албум на Insomnium, което няма как да не е комплимент.
“Waves” съдържа хубава музика в себе си, но със сигурност не успя да се пребори с високите очакванията. Tuomas Saukkonen е способен на много повече от това.
