Четири години след доста сполучливия “Gore”, Deftones пуснаха нова музика на пазара. “Ohms” звучи съвременно, но същевременно прави препратки към миналото, и по-конкретно точно две десетилетия назад във времето, когато култовият “White Pony” тъкмо ставаше комерсиален, а “Around the Fur” вече беше класика. Да, преди 20 години ню метъл вълната беше в разгара си, а феновете на Deftones, Korn и Linkin Park бяха мнозинство. Е, в днешни дни със сигурност има жанрове, които са далеч по-популярни, но това по никакъв начин не пречи на Chino Moreno и компания да правят качествена музика.
Да започнем с малкото неща, за които Deftones могат да бъдат критикувани. Първото е подредбата на парчетата. Заглавната композиция просто трябва да бъде първа в траклиста. Колкото и да е приятна за слушане, тя просто не е подходяща за финал на албума. Липсата на умерена доза хаотичност в музиката също оставя горчив привкус в устата. Непредвидимостта беше една от характерните черти в музиката на ранните Deftones, докато днес, слушайки някое от парчетата за първи път, можеш лесно да отгатнеш какво ще се случи в следващия такт. Няма как да бъде подмината и темата за липсата на Chi Cheng. Починалият през 2013-а година басист остави голяма липса в състава на групата. Нищо против Sergio Vega, но това е все едно да сравняваш Cliff Burton с Jason Newsted.
Силните страни на албума също трябва да бъдат посочени. Chino Moreno е във формата на живота си! Характерното за него бягане от тоналност е много ясно изразено във всяко едно от парчетата. Ако си фен на Deftones, най-вероятно знаеш, бягане от тоналност не значи непременно фалшиво пеене. На пръв поглед налудничавата хармония между китарните партии на Stephen Carpetner и вокалните линии на гореспоменатия Chino Moreno е постигната не само в “Ohms”, а във всяко издание на групата – гениален музикален прийом, който е запазената марка на бандата. Няма как да не кажем и по някоя хубава дума за Frank Delgado и Abe Cunningham. Именно клавиристът и барабанистът на Deftones са с основна заслуга за по-съвременното им звучене. Тук е и моментът отново да споменем Stephen Carpetner. Промяната в неговия стил на свирене не е от днес или вчера, но като че ли с всеки изминал албум рифовете му стават все по-тежки. Приятно впечатление прави и качеството на записа. Да, все пак сме 2020-а година и тези неща не би трябвало да ни изумяват, но като човек, открил ню метъл жанра с “Adrenaline” (1995), няма как да не отчета този факт. Главни „виновници“ за това са момчетата от Reprise Records.
Дали някъде в “Ohms” се крият новите “My Own Summer”, “Change” или “Bored”, е доста субективен въпрос. Потенциалът е налице, да видим какво ще кажат феновете!
