Притегателната сила на Jinjer е твърде солидна, за да не представлява интерес издаването на следващия им албум. За моя лична радост и наслада, благодарение на Metal World, получих възможност да го слушам изцяло преди официалната му премиерна дата. За което изказвам искрени почести и приветствия. Никак не е случайно, че започвам текста като социалистически поздравителен адрес. Човек може само да се усмихне, когато види, че група от Украйна в интервю пред американска медия говори за съветски анимационни филми. Ироничен смях от страна на историята.

Мостът на река Калмиус

Jinjer са едно от откритията на последното десетилетие, без никакво съмнение. Свеж полъх в екстремната музика, от който всички имаха нужда. Състав, който с всяко издание добавяше още една греда към градежа на своя мост на река Калмиус. За разлика от една друга група хора, в едно друго произведение, над една друга река, Jinjer го построиха и той остана. Това, което бандата направи, е забележително. Те успяха да създадат така чакания мост между изтока и запада, въпреки че Донецк не е най-западното място, за което да се сети човек. През подписването на договор с голяма европейска звукозаписна компания, та чак до един от най-разпознаваемите артисти на въпросната компания, всичко това сякаш бе предрешено да се случи. На първо, място музикалните им композиции никога не биха могли да се причислят с лека ръка към някой определен поджанр. Стоят между метълкора, прогресивния метъл, алтернативния рок, джент и още много. Мястото на групата като събитие във времето също е гранично – сякаш те успяват да вземат доброто от едно предходно поколение, творящо екстремна музика, но да поставят и свой образ като добавка. Jinjer е мост между социокултурната действителност и политическите сбърканости на съвременния свят.

Та родният им град, Донцек, е столицата на самопровъзгласилата се за държава Донецка народна република. Групата разказва многократно за преживяванията си около събитията след 2014-а година. За радост те успяват да напуснат бързо т.нар. граница между Украйна и военизираната зона. Въпреки че от пет години живее в Киев, фронтдамата Татяна Шмайлюк споменава за пряката им среща с въоръжени армейски части, за отекващите изстрели в близост до границата, както и за невъзможността да се среща със своите родители, които остават във въпросната зона, изправени под угрозата да не получават нито помощи, нито пенсии от правителството на Украйна. И като пълна противоположност на всичко това, те създават качествена музика. Много разсъждения са нужни, за да вникнем в същината на политическата конюнктура в Украйна, но те не биха могли да са предмет на този скромен текст. Още един мост, вдигнат от тях, тук трябва да го отдадем по-скоро на Татяна. След едно живо студийно изпълнение на песента “Pisces” от албума “King of Everything”, светът обърна поглед и дух към Jinjer. Въпросната песен е слушана и гледана близо 54 милиона пъти към днешна дата в най-голямата платформа за видеосподеляне. Можете да попаднете на различни видеа с реакция на тази песен на всякакви хора, наистина на всякакви. Една част, най-забавната част, са абсолютно неподготвени за естетиката на екстремната музика и в частност пеенето в нея. Видеата с реакции продължават да се създават и към днешна дата. Накратко, песента започва почти баладично с чисти вокали и почти поп звучене и в един момент бандата сменя цялото настроение, изсвирва се чудесен китарен риф, на фона на който вокалите се втвърдяват значително и о, чудо, реагирах и аз. Ясно е, че за хората, които редовно слушат хубава музика, това не е нещо неочаквано, дори да не познаваш групата. Татяна наистина има впечатляващи вокални линии. Висок глас, дрезгав същевременно, сякаш е създаден да твори такава музика. Погледнато по-отдалеч, мога да използвам въпросните реакции в интернет като огледало за моята теза. Едни хора, нямащи нищо общо с метъла, се сблъскват челно с него и в повечето случаи им харесва. Още един мост бива вдигнат – единение между чист и нежен глас с екстремно пеене, между популярна култура и до някаква степен, с оглед екстремната музика като цяло – ъндърграунд група. Всичко това може да бъде забелязано и в музиката им. Една такава песен е “Retrospection” от “Macro”. Дуалистична, гранична, стояща между две големи езикови семейства, между два дисонантни свята. “Outlander” от “Cloud Factory” пък от друга страна може би ни казва колко е трудно да правиш това, което вече 12 години Jinjer правят.

Non bis in idem

Личните ми впечатления от групата датират от 2013-а година. Тогава те за пръв път свирят на родна земя, като един от концертите е с легендарната българска група O.H. Покрай тези събития се натъкнах на Jinjer. “Inhale”, “Don't Breathe”, “Exposed as a Liar” и “Scissors” и до днес остават любими песни, но още в най-ранното творчество на Jinjer си личи колко добри музиканти са всички. Не че това подлежи на някакво съмнение, но трябва да бъде споменато. И въпреки раздялата с Дмитрий Оксен, който ми беше адски симпатичен като Angus Young, качеството и креативността не се промениха.

Jinjer сами са предвещавали собствения си успех. Безброй са групите от източна Европа, които се целят в подобни тям постижения. Може би тук идва мястото да си зададем въпроса защо през годините не се появи такава група и в България, като световен успех, но сайтът не е място за тягостни размисли, затова няма да си задаваме този въпрос. След “Cloud Factory” и споразумението с Napalm Records, те продължиха творческото си развитие по същия начин, по който беше започнало то. После знаем, следва “King of Everything” и всичко останало до днес. Всичко върви повече от добре за тях. Като че ли и отношенията им със звукозаписната компания остават там, където трябва да бъдат – на плоскостта автор и издател. А не, както понякога се случва, лейбълът и групата бързо се превръщат във възложител и изпълнител, а така чаканият музикален пробив се прелива в обикновен договор за изработка съгласно чл. 258 и следващи от Закон за задълженията и договорите. Още нещо, което трябва да се отбележи и което вероятно има общо с успеха на Jinjer, е, че звучат различно във всяко следващо свое издание. Звукоизвличането от инструментите, записът им, ефектите и т.н. Всичко това се оказва някак си различно във всеки нов труд. Дори двете EP и албум, съответно “Micro” и “Macro”, издадени в една и съща година, звучат доста различно. Самото нюансиране на звуците се различава почти винаги, което без съмнение е търсен ефект. Ако мога отново да прибегна до юридическия инструментариум и да перифразирам принципа “non bis in idem“ (никой не може да бъде съден или наказван два пъти за едно и също нещо), при Jinjer нищо не може да звучи два пъти по един и същ начин.

Wallflowers

Това определено не е лесен за възприемане албум. Сякаш в него е вплетено едно ядро, което притиска всичко да излезе навън. Креативността е това, което води слушателя през цялото. През  пандемичната обстановка на отминалата година групата има достатъчно време да създаде и изрепетира всички композиции. Това споделя Евгений Абдюханов, времето за текстовете и вокали също е било повече. На моменти ми се струваше твърде фрагментиран. Смисловите основи на песните потъваха на места, сякаш не са съществували. Твърде голямото разнообразие в нюансите на този албум също не ми допадна. С меланхоличния тон на гласа си, подсилен и от самото име на албума, Татяна добавя нещо допълнително, повече одухотвореност, на фона на прогресивната музика. Обложката е семпла, което е в противовес със съдържанието зад нея, но това го отчитам като плюс. Албумът включва 11 композиции в пълния смисъл на тази дума. Въпреки едва трите инструмента, се създава усещането, че тези музиканти в творчеството си се проявяват като мултиинструменталисти. Разбира се, това впечатление се подсилва от факта че барабанистът Владислав Уласевич с огромно изящество изпълнява на пиано Прелюдия в до-диез минор на живо в Youtube канала на групата. “Call Me a Symbol” започва супер тежко с бластбийтове и върху тях размътени прогресивни китари – ударно начало. Още с първите 90 секунди се усеща тежестта, за която споменават композиторите в състава. Трябва задължително да се акцентира върху чистите вокали. Изпипани до последния тон, изпълнени с оригиналност. Първокласна песен. Една от китарните прогресии тук е застъпена и в “Colossus”. Песента ми се стори малко хаотична и раздробена в твърде много мелодии и тонове, което не може задължително да означава нещо негативно, по-скоро би допаднало на по-музикантско ухо от моето. Ухо, което би си пуснало Арнолд Шьонберг и Converge едновременно. Може би и самото заглавие е натоварено с очакване за подобно звучене с оглед Tyler, The Creator и Meshuggah, дори Idles звучат прогресивно в песента им, носеща същото име. Албумът продължава с “Vortex”, която бе и първата, излязла с клип през юни тази година. Никога не съм знаел на какъв принцип се подпират първоначалните сингли, предвещаващи излизането на целите албуми, но каквото и да са направили тук Jinjer, определено са уцелили правилния ход. Парчето много точно успява да обхване цялостната енергия на албума. Има нежни и ефирни моменти, последвани от енергични пикове. За капак на всичко това, групата ни награждава с едни от най-прелестните китарни и бас китарни линии, писани някога. Всеки ще разбере точно за коя част от песента говоря. С въпросния риф, героят на един друг творец с украински произход щеше да има далеч по-лека съдба. Ако Гогол беше слушал Jinjer, вероятно никога нямаше да се налага на Чичиков да събира мъртвите си души. С тази песен те щяха сами да станат от местата си, да обезпечат кредита на Чичиков и с брейкдауна да бъдат изпратени отново във вечността.

“Disclosure!” е едно от най-интересните попадения в целия албум. Групата използва добре отработените прогресивни теми, но поставя на преден план една идея по-популярно звучене, поне в първата част на песента. Могат да се чуят дори гръндж напеви – втвърдени, разбира се. След това рязко изниква вълна от първокласно звукоизвличане от китарата на Роман Ибрамхалилов и баса на Евгений Абдуханов. Песента се прелива в почти дистопично звучащи рифове и вокали, препускащи нагоре-надолу по петолинието. Групата многократно споменава и показва, че не подлежи на точно определена категоризация, обича да експериментира, смесвайки различни стилове. В “Copycat” се усещат повече хардкор и маткор елементи. Сполучливо е едновременното смесване на тежки вокали и пеене, или по-скоро речитатив, което се среща на немалко места в целия албум. Завършващият риф е страхотен, но за съжаление е твърде кратък. Pearls And Swine остана може би най-скучната песен тук. Началото е чудесно, но поп-вокалите след това ме изгубиха. Следва “Sleep of the Righteous”, която започва със страхотен риф, звучащ стегнато и творчески. Поставен е като основа на цялата композиция, защото се появява на различни неочаквани места. Типичното за групата редуване на чисто пеене, по-акустичен звук с тежки китари. Песента изненадва до края си и сякаш няма нито един тон, който да не е на най-точното възможно място. Освен това тя изглежда някак си смислово и логично свързана със следващата заглавна пиеса, която беше представена като изцяло ново пространство за групата от самата Татяна, преди премиерата на клипа ѝ. Може би едно от най-достъпните парчета, които украинците са създавали. Бавното темпо допринася за чудесната меланхолична атмосфера, която се създава още с първите тонове. С въвеждащата бас линия, която се доразвива с напредването на куплета, се внася мека психеделична омая. Цялата песен е избродирана с преливащи се едни в други мелодии, като капещи сълзи на малко момиче. Доста повече чисти вокали, но най-важното тук остава темпото. Съблазняваща е идеята, че може да очакваме и занапред подобен тип изпълнения. Определено отговаря на дадената от групата заявка.

В “Dead Hands Feel No Pain” майсторството на Роман Ибрамхалилов сякаш води цялата група напред. С напредването ѝ се чувствах изгубен измежду всичко, което е трябвало да бъде, а не се е получило. Въпреки, че свиренето е виртуозно почти през цялото време, липсва красивата основа, която се поставя в началото. “As I Boil Ice” пък с намигване ни изпраща към едно от най-големите вдъхновения за басиста Евгений Абдюханов, а именно Ryan Martinie. Последната част от песента като пълна антитеза те изпраща в плътен и мек делириум, който дори идва малко късно. Последната композиция е “Mediator”. Tя се появи, както другите две, с клип. Мотивът “Stop-Go” описва като че ли цялото преживяване в албума. Песента е абсолютен шедьовър. Китарните линии звучат като излезли от “Once More 'Round the Sun” на Mastodon, само че по-деликатно, по-рафинирано някак. Казвам го като огромен позитив. Темпото и ритмите, които свири Владислав, са унищожителни, виртуозни, за пореден път. Вокалите са красиви, изпълнение със смисъл и тъга, без капка излишни елементи и украшения. Една от най-добрите песни, които вярвам, че ще проправят път още по-нагоре за Jinjer. Също така вярвам и че с времето този запис ще бъде поставен на все по-важно място от феновете на съвременната екстремна музика, въпреки многото и понякога излишни нюанси. С повечето слушания ще дойдат и всички онези скрити измежду тоновете емоции. Това е дълбока, интровертна, свръхдинамична, свръхчувствителна творба, която няма да спре да вледенява и разтапя през следващите години.