„Надежда всяка тука оставете,“ дълбокомислено бе написал поетът над портите към ада. Един друг творец бе нарекъл надеждата ужасяваща илюзия, но и най-могъщия дар, който някой може да получи. Така или иначе, тя е неделима част от човешкото състояние и често е единствената причина да продължаваме да се борим с наглед непреодолими трудности. Но колко поводи да се надяваме на някакво позитивно бъдеще ни даде 2021-ва? Годината, в която трябваше най-сетне да видим светлина в края на тунела, вместо това ни показа как започват да се сбъдват редица мрачни предсказания на фантастите-антиутописти.
Не, това не е поредна прелюдия към тезата, че изкуството е лек за всички проблеми на битието. Истината е, че нищо и никой не е в състояние да ни извади от кашата, в която се намираме, освен самите ние. Но музиката може поне за кратко да те откъсне от тревогите на настоящето, да те пренесе на по-спокойно (или пък по-екстремно) място и така да направи въпросните тревоги малко по-поносими. А може и просто да те вдъхнови да избиеш с верижен трион онези, които ги предизвикват – ние от Metal World не съдим, а само предлагаме подходящия звуков фон. Ето го и него:
25. Therion – Leviathan
“Leviathan” е пълната противоположност на тричасовата метъл опера “Beloved Antichrist”, която обърка много от дългогодишните фенове на Therion. Този път Christofer Johnsson и компания са заложили на компактен и стегнат запис, обобщаващ всичко най-добро, което са правили от “Vovin” насам. Въпреки страхотните хорове, станали запазена марка на шведите, и технически издържаните пауър метъл вокали на Thomas Vikstrom (който този път се включва и в композирането на половината парчета), най-въздействащите моменти са изпълнени от сопраното Lori Lewis, в която се влюбихме още от времената на “Gothic Kabbalah”. “Leviathan” е един от най-лесносмилаемите албуми на Therion, но това в никакъв случай не е критика, а нужна рекалибрация след претенциозния му предшественик.
Чуй: Nocturnal Light
24. Fear Factory – Aggresion Continuum
При Fear Factory никога нищо не се знае. Днес съществуват, съставът им е силен и записват поредната роботизирана sci-fi класика, а утре вече са се скарали, осъдили и загубили правата над името на групата. Точно тази нестабилност трябва да ни кара да оценяваме подобаващо всеки труд на бандата, особено пък когато качеството е зверски добро. Защото утре Fear Factory може вече да не съществуват… отново. В случая нещата стоят по този начин – “Aggression Continuum” е най-силният албум на групата от “Mechanize” (2010) насам. Ако тазгодишното издание на легендите е лебедовата песен на култовия Burton C. Bell като гласа от машината, така да бъде. Ние, феновете, сме признателни за постигнатото.
Чуй: Aggression Continuum
23. Jinjer – Wallflowers
Малкото банди от Източна Европа са успявали да извървяват дългия и трънлив път до лъскавата западна сцена. Jinjer са едни от първите, които изплуват в съзнанието, когато се замислим по този въпрос. “Wallflowers” е поредният удар в дискографията на Татяна Шмайлюк и компания, който със сигурност ще бъде част и от други топ класации за албумите, издадени през изминаващата вече 2021-ва година. Креативност е може би ключовата дума, с която можем да опишем най-пресния труд в колекцията на Jinjer. Определено периодът на карантина е повлиял добре в композиционно отношение на метълкор сензацията.
Чуй: Disclosure
22. Daisuke Ishiwatari – Guilty Gear Strive
Когато имаш дива страст към музиката, тя те води в неочаквани посоки, а през цялото време трупаш опит. В даден момент имаш толкова идеи и знание, че си способен да докажеш владение над цял набор от жанрове и да ги направиш свои. Класически рок, метъл и дет – дотук добре, но също срещаме фънк и поп в този траклист. Макар тези жанрове да вдъхновяват музиката, те не превземат песента, и някак тя остава метъл, и се вписва сред останалите парчета. В това издание всеки слушател може да открие нещо, в което да се влюби. Но отвъд това, ще се впечатли от размаха, с който Daisuke борави.
Чуй: Find Your One Way
21. 1914 – Where Fear and Weapons Meet
Войната е зло – символ на духовния упадък на човечеството. А Първата световна война специално е известна като най-кръвопролитната окопна война в историята. Войниците са измирали колкото от вражески куршуми и щикове, толкова и от болести, липса на базова хигиена и измръзване. Обаче историята ни е показала, че колкото по-голямо е едно страдание, толкова по-изящно изкуство ражда то. Сещаш се вече накъде се движи мисловната нишка тук – “Where Fear and Weapons Meet” е не само най-силният албум на 1914 до момента, но и абсолютен епос за цялата екстремна метъл сцена. Когато Bolt Thrower се срещнат с блек метъла и Първата световна война, резултатът е по-чудовищен от всяка война.
Чуй: Fn .380 Acp#19074
20. Tomahawk – Tonic Immobility
“Tonic Immobility” би могъл да бъде описан с една дума – любопитство. Това важи и за цялото творчество на Tomahawk. Редуват елементи от различни стилове и влияния. Гръндж рифове се преливат в иронични хип-хоп куплети. С всяка следваща песен интересът на слушателят се събужда все повече. Кулминацията е почти цялата втора част на албума. В нея се събират всички необходими частици за доброто музикално произведение. Разнообразието е може би и слабостта на това произведение, носейки усещане за липсваща главна идея и концепция. За щастие, на музиката вътре не ѝ е необходима такава концепция, а може да говори сама за себе си.
Чуй: Recoil
Светомир Костов
19. Jerry Cantrell – Brighten
“Brighten” е третият солов албум на Jerry Cantrell. Сам по себе си е събитие. Отново се потвърждава една неотменима истина, а именно, че Jerry е един от най-талантливите съвременни музиканти. Албумът звучи познато, но същевременно добавя нови територии, през които се преминава. Пословично кънтри звучене, мажорни акорди, смесени с типичния за Cantrell меланхоличен минимализъм на звука. Красиви многогласни вокални линии. Сякаш има и момент на отдаване на дължимото към Chris Cornell. Записът звучи зряло, звучи като едно смислово завършено цяло.
Чуй: Had to Know
Светомир Костов
18. Hypocrisy – Worship
Без да претендира за калибъра на “Virus” или “A Taste of Extreme Divinity”, “Worship” притежава голяма доза от динамиката, смазващите рифове и пристрастяващите припеви, характерни за най-силните албуми на Peter Tägtgren. Този път по-бавните и мелодични песни са сред най-впечатляващите попадения, на свой ред балансирани от вратотрошачи като заглавното парче, “They Will Arrive” и “Greedy Bastards”. С енергия, сякаш наистина заимствана от друго измерение, Hypocrisy приключват една изтощителна за всички година с позитивен тон. Дори да не си фен на конспиративните теории на Peter, няма как да не свалиш шапка пред постоянството му след десетилетия на знакови, определящи жанра албуми, допълнени от брутален наследник като “Worship”.
17. Carcass – Torn Arteries
Едно от най-очакваните заглавия за цялата година. След епохалното си завръщане, Carcass издигнаха очакванията към себе си изключително много. И въпреки че може би страда от сравненията с предшественика си, “Torn Arteries” сам по себе си дава някои нови перспективи. Темпото определено е по-бавно и атмосферично, но това открива нови възможности за състава. Редуват се гръмки сола и приятни китарни рифове. Целият албум звучи по-достъпно, сякаш това е неговата слабост; една идея повече смелост в композициите не би била излишна. Въпреки това той стои солидно до другите брилянтни произведения на групата и добавя още една щипка бруталност към творчеството ѝ.
Чуй: The Devil Rides Out
Светомир Костов
16. Harakiri for the Sky – Mære
Ако има пост-блек група, която да успее да задържи вниманието в рамките на цели 85 минути, това e Harakiri for the Sky. В “Mære” чуваме доста от това, което очакваме – максимално разгърнат потенциал и абсолютна липса на стагнация. Австрийците записват най-дългия албум в кариерата си, изпълнен с куп мелодични рифове, вокална канонада, нестихващи атаки на открита ярост и достатъчно експерименталност, държаща слушателя винаги нащрек. Въпреки прекомерната си продължителност, “Mære” е отлично подобрение в сравнение с “Arson”. Не е трудно да го наречем и най-доброто им изпълнение след “III: Trauma”, а защо не и най-добрия им албум като цяло?
Чуй: Once Upon a Winter
15. The Ruins of Beverast – The Thule Grimoires
Откаченият проект на мултиинструменталиста Alexander von Meilenwald за пореден път разкъсва всякакви жанрови музикални граници и те вкарва в спираловидна абстракция, от която няма измъкване. “The Thule Grimoires” творчески надскача всякакви човешки представи за въздействие чрез музика, а потапянето в него представлява мрачна медитация, въвеждаща те в най-забулените кътчета на собственото ти съзнание. The Ruins of Beverast не показва форми, не разказва истории, не дава съвети и поуки. The Ruins of Beverast е абсолютната празнота – непрогледен и задушаващо тежък мрак, а тук-таме по някой лилав оттенък подсказва, че все пак говорим за някакво психеделично приключение.
Чуй: Anchoress in Furs
14. Cradle of Filth – Existence is Futile
Трудно е да търсим изненади при група, която вече три десетилетия стои на върха на хранителната верига, но пък когато нещо е качествено, няма как да го отречем. “Existence is Futile” е класически Cradle и в него ще чуеш по много от най-доброто. Както можеш да си представиш, театралността тук скача до небето, мрачните симфонични елементи влизат венозно, а Dani Filth твори с такъв размах, че в един момент започваш да се чудиш това неговото гениалност ли е или безпардонна самонадеяност. Познатата и така любима на всички фенове кървава и вампирясала Викторианска Англия обаче за пореден път се разкрива пред сетивата ни, нищо че лирически “Existence is Futile” е по-съвременен от всякога.
13. Orden Ogan – Final Days
Талантът в ръцете на опитен музикант е като пластилин – може да заеме всякаква форма. Orden Ogan са избрали неочаквана тема този път, и успешно са я вплели в своя стил. По-равномерно звучене и леки синтезатори уплътняват хоровете тук, а напевността и прихватливостта остават безкомпромисни. Всички тези качества в комплект превръщат “Final Days” в особено приятен за слушане албум, който не натежава нито с лирика, нито със звук. Мелодикатата му обаче крие и теми, които сякаш са вечни. Чудесно е, че можем да чуем как те звучат, композирани от такива майстори.
Чуй: Hollow
12. Powerwolf – Call of the Wild
Powerwolf са един от най-стабилните и значими фактори в пауър метъла през последните 15 години – факт, който последният им студиен опус доказва недвусмислено. “Call of the Wild” е свидетелство за това, че няма нужда да преоткриваш колелото, за да си във върхова форма и да създаваш запомняща се музика. В него групата обединява досегашните си вдъхновения, но ги извежда отвъд всички познати граници, що се касае до тържественост, епичност и чиста енергия. Изплетен от хъс и безсрамно симфоничен, откровено самоподигравателен, но винаги забавен, това е запис, който просто не омръзва.
Чуй: Beast Of Gévaudan
11. Soen – Imperial
В “Imperial” Soen продължават някои от промените, започнали още със страхотния “Lotus”. Първото, което ще забележиш, е модерната продукция, а второто – че групата изцяло излиза извън собствената си дефиниция за “фенове на Tool”. Албумът е музикална енциклопедия, в която всеки може да намери нещо за себе си – моменти на A Perfect Circle, сола, препращащи към магията на Pink Floyd, техничарство (не за сметка на уникалните мелодии) и най-добрите вокални линии в кариерата на Joel Ekelöf. “Imperial” е постижение, с което Soen могат да се гордеят и което ще получи заслужено място в множество класации за топ албумите на годината.
Чуй: Lumerian
10. Helloween – Helloween
Идва момент в музикалния път на всяка група, след който всяко следващо издание е, в една или друга форма, “очаквано”. Когато минат няколко години в този ред, последното изпитание винаги е същото: да създадеш нещо по-голямо от себе си. Немците никога не са бягали от идеите, които показват в едноименния си албум, но и никога не са им позволявали да заемат по-централна роля в композициите. Траковете тук са повече от вдъхновени – те показват как изглеждат почти 40 години на сцената. Това е един от тези релийзи, които трябва да се изживеят, независимо дали си фен на групата или не.
Чуй: Angels
9. Tribulation – Where the Gloom Becomes Sound
“Where the Gloom Becomes Sound” е триумф на готическото изкуство с ясна и рафинирана концепция, която се улавя във всяка следваща песен. Минимализмът е нещото, което прави този запис толкова специален. Всяка изсвирена нота е на точното място и сякаш е преминала през безброй проверки, за да открие точното си място. Tribulation повеждат слушателя на пътешествие, изпълнено с мрачност и оригиналност и не пропуска да натисне множество скрити спусъци до самия си край. Етюд на пиано разделя албума на две смислови части, като дори той сам по себе си е прекрасно самостоятелно произведение.
Чуй: Leviathans
Светомир Костов
8. Mastodon – Hushed and Grim
Малко са групите, които могат толкова умело да проправят пътя си до най-уязвимите късчета на душата ти, да стигнат до най-дълбоко скритите ѝ рани и след това да ги излекуват – само чрез силата на музиката. Като перфектен пример за това, най-дългият запис в историята на Mastodon съдържа всичко, от което се нуждаем. Може би единственото изключение се дължи на липсата на традиционния гост-участник Scott Kelly от Neurosis. Но отново ги има брутално тежките слъдж моменти, разчувстващите вокали, брилянтните китарни моменти и най-вече болезнената, но и пречистваща емоционална наситеност, която изпълва всяка секунда от албума. С “Hushed and Grim” Mastodon отново надминават себе си и всичките ни очаквания. Абсолютен музикален триумф.
Чуй: Had It All
7. Cannibal Corpse – Violence Unimagined
Касапница! Това е думата, с която най-точно бихме могли да опишем “Violence Unimagined”. Eдва ли е имало фен на Канибалите, който да е очаквал нещо по-различно от най-новия опус на ню-йоркския квинтет. Свикнали сме да виждаме как класическите тежки банди, прекарали повече от три десетилетия на сцената, с годините да намалят оборотите, но при Аlex Webster и компания такава тенденция изобщо не се забелязва. На пръстите на едната ръка се броят групите, които през цялата си кариера поддържат такова зверско темпо. Макар и да не са новаторите, които бяха в началото на 90-те, при Канибалите изтъркването в музикално отношение не се очертава да се случи скоро.
Чуй: Follow The Blood
6. Ice Nine Kills – The Silver Scream Part 2: Welcome to Horrorwood
Знаменосците на мелодичния метълкор поддържат рядкото изкуство на концептуалния албум живо и през 2021-ва година. “Welcome to Horrorwood” е труд, който не пада под високата летва, поставена от предшественика му, като едновременно отдава почит на филмовите хорър класики и разгръща силен авторски наратив. Всичко тук говори за класа – от впечатляващите китарни номера и вмъкнатите с вкус оркестрации до употребата на иначе изтъркан до болка похват като брейкдауна по свеж и неочакван начин. Неортодоксалните песенни структури, звуковите изненади и театралното изложение може да са запазена марка на групата, но за пръв път ги чуваме в толкова майсторско съчетание. Състави като този държат бъдещето на жанра в ръцете си.
Чуй: Hip To Be Scared
5. Moonspell – Hermitage
Дванадесетият албум на Moonspell, “Hermitage”, се появи, предшестван от прес съобщение, в което Fernando Ribeiro призна, че бандата е наясно, че златната им ера е в миналото и затова е готова да поеме рискове, търсейки нови начини на изразяване. Подобно заявление звучеше скромно и някак иронично за нас феновете, предвид факта, че португалските върколаци издадоха два страхотни записа през последните шест години. В “Hermitage” Moonspell упражняват умението си да поддържат напрежението, без да избухват в екстремни или силови метъл забивки. Влиянието на прог рок великани като Pink Floyd за първи път излиза на толкова преден план, а резултатът е зрял запис, който доказва, че някои групи са способни да се предизвикват и почти 30 години след създаването си.
Чуй: The Hermit Saints
4. Gojira – Fortitude
Всеки път, когато обявят дата за нов албум, Gojira ни карат със затаен дъх да броим месеците, дните и сетните минути до появата му, като винаги предстои нещо грандиозно и способно да промени прогресив метъла такъв, какъвто го познаваме. След петте сякаш безкрайни години след “Magma”, гениалните братя Duplantier се завръщат с едно от най-силните си издания досега. Модерен стилово, агресивен като звучене, технически безкомпромисен и същевременно засягащ едни от най-важните духовни теми за човечеството, “Fortitude” за пореден път заковава позицията на Gojira на върха в световен план, без никакви изгледи да се поместят оттам.
Чуй: Into The Storm
3. Evergrey – Escape of the Phoenix
След не особено вдъхновяващия “The Atlantic”, Evergrey отчаяно трябваше да се върнат във форма и да се измъкнат от калния коловоз, в който бяха заседнали. “Escape of the Phoenix” е смело решение, носещо оживена колекция от мелодии, примесени с традиционната за групата атмосфера, както и доволна доза хитово звучене. Вокалите на Tom Englund са на обичайното майсторско ниво, а към тях са добавени страхотни китарни подложки и емоционални, на места затрогващи мелодии. Прекрасно е, че Evergrey са обратно в играта и макар че “Escape of the Phoenix” не успява да се нареди до съвършенството на колосални албуми като “Recreation Day” и “The Inner Circle”, албумът със сигурност ще угоди на повечето последователи на Сивите.
Чуй: Where August Mourns
2. Iron Maiden – Senjutsu
Има банди като Metallica, АC/DC и Black Sabbath, които без значение от продукцията, която издават, винаги обират призовите позиции в музикалните класации. Iron Maiden без съмнение са част от тази елитна компания. Критики и забележки по адрес на най-новия им запис не липсват – няма как и да е другояче. Maiden са световна величина и всяка нота, изсвирена от тях, бива подлагана на задълбочен анализ. “Senjutsu” се откроява със суровия саунд, характерен за ранното творчество на бандата. За върлите почитатели на Maiden, албумът е жесток и втората позиция в класацията ни дори може да бъде оспорвана за по-висока такава.
1. Epica – Omega
Кой не знай маестро Mark Jansen, кой не е слушал за него? Създателят и главен композитор в Epica притежава ясна визия за изкуството си, която следва вече две десетилетия. Повечето музиканти търсят себе си през първите години от кариерата си – не и Mark, който винаги е знаел на какво е способен и дълги години наред следва плана си. Когато първата му банда After Forever започна да експериментира и да бяга от целите му, той напусна и създаде Epica. Вярно е, отне му няколко албума и откриването на най-подходящите съучастници, за да постигне перфектния баланс между екстремен метъл и симфоничност, но в “Design Your Universe” Еpica вече звучаха титанично. От тогава формулата рядко се променя, а бандата така и не се изчерпва. Разбира се, немалка е заслугата и на Simone Simons – съвършеното лице на групата, способна да сменя техники на пеене с лекота и да въздейства на слушателите с непринудена емоционалност.
“Omega” е всичко онова, което обичайно очакваме от Epica, и още толкова много. Продуцентът Joost van den Broek събира групата във вилата си в Холандия, където музикантите композират заедно албума – това се случва за първи път от дълги години насам, през които предимно си сътрудничат дистанционно. Вероятно с това можем да си обясним факта, че фокусът на парчетата този път е по-ясен от всякога до степен, в която всяко от тях звучи като потенциален концертен хит, подходящ за бис или закриване на грандиозно шоу. Сред ебмлематичните хитове е сингълът “Abyss of Time”, ориенталската “Code of Life”, нежната балада “Rivers” и финалната трета част на трилогията “Kingdom of Heaven”, която звучи също толкова величествено, колкото и предшествениците си.
Чуй: Abyss of Time
