Колкото повече напредва кариерата на един музикант, колкото повече музика издава, толкова се увеличава и шансът да стъпи на криво. Малко са тези изпълнители, чиято дискография е безгрешна. В някакъв момент от развитието си почти всеки неминуемо се сблъсква с проблема, при който творецът влиза в противоречие с настроенията на публиката си. А дори и да не го направи, на по-късен етап ще бъде държан отговорен за това. Да, фенът е капризно същество и никога не може да му се угоди. Примерите с Metallica и AC/DC са красноречиви – едните ги критикуват, че са непостоянни, а другите – че пък са прекалено постоянни.
В света на симфоничния метъл Epica са се превърнали в еквивалент на качество. И с право. Очевидно е, че всеки следващ албум на секстета се превръща във все по-голям празник за метъл феновете. Групата е перфектен учебникарски пример за стъпаловидна градация. Ако не ти се занимава обстойно с цялата им дискография, просто хвърли едно ухо на последните им три албума – формулата и в трите издания е една и съща, но винаги тук-там се внася по някое и друго подобрение, някоя нова идея, и това винаги води до повишаване на качеството. Само че с последните си албуми Epica вече сериозно са навлезли в утвърдения си етап. Те са наясно с желанията и претенциите на феновете си, знаят кое се възприема добре и това правят, като всеки следващ път се стремят да го направят по-добре. Интересните неща се случват малко по-назад във времето, където откриваме, че дори за Epica е възможно да не покрият очакванията или да създават необичайни, а за някои и неприятни, изненади.
Основните разклонения в дискографията на Epica
На първо четене бихме могли своеобразно да групираме изданията на групата в два големи клона. Гореспоменатите три албума – “The Quantum Enigma” (2014), “The Holographic Principle” (2016) и “Omega” (2021) – вече изяснихме, че попадат в етапа, в който групата вече се е утвърдила като име. Пресилено е да го наричаме късен, но е ясно, че шансът в някое следващо издание Epica да решат да преоткриват звученето си е минимален. И все пак нищо не е изключено. Музикантите се намират във възраст, в която са натрупали достатъчно опит за да се чувстват комфортно и уверено в творческите си способности, но в същото време са далече от позицията на групите-ветерани, надхвърлящи 40 години от съществуването си и изсвирили вече всичко, на което са способни.
Далеч по-интересен за изследване е така нареченият ранен етап в развитието на Epica. В първите си години групата лети. С изключение на малко по-опитния Mark Jansen, останалите петима са едва прохождащи в музикалния свят през далечната 2003-та година. Амбицията им обаче е достатъчно голяма, за да доведе до появата на “The Phantom Agony”, който за времето си е възприет от слушателите като нещо невероятно. С него основният визионер на Epica, Mark Jansen, се опитва да доразвие визията си за продължението на After Forever след първия им албум – “Prison of Desire” (2000). От там тръгват и подзаглавията, които обединяват различни песни в една обща концепция. “The Phantom Agony” продължава развитието на колекцията “The Embrace That Smothers” като добавя три нови произведения към нея – “Cry for the Moon”, “Façade of Reality” и “Seif al Din”. Първите три части са в “Prison of Desire”.
Няколко години по-късно обаче разбираме, че дебютният албум е бил просто компромисен вариант на една далеч по-грандиозна идея. И ако “Consign to Oblivion” (2005), макар и с редица промени, се явява относително плавен преход от “The Phantom Agony”, то с третия запис, “The Divine Conspiracy” (2007), Epica насочват всички погледи към себе си. Средновековният готик имидж е премахнат и заменен с модерна визия и по-агресивно звучене. Зад барабаните сяда Ariën van Weesenbeek, който обаче ще блесне истински чак в “Design Your Universe” (2009). Разликата между “The Divine Conspiracy” и първите два албума на Epica е огромна. Сякаш от групата са прескочили няколко стъпала в развитието си. Тук е и финалната част на “The Embrace That Smothers”. Съвместните корени с After Forever остават, но страницата се затваря и Epica вече могат да продължат напред като концептуално независима група.
За повечето фенове истинският връх в творчеството на музикантите настъпва през 2009-а година, когато излиза четвъртият албум – “Design Your Universe”. Тук отново имаме промяна в състава, която завинаги променя облика на Epica. Новият китарист Isaak Delahaye идва директно от белгийските дет метъли God Dethroned (където, между другото, е свирил и Ariën) и възприетото от него по-агресивно свирене веднага се отразява. При все че започва там, където “The Divine Conspiracy” приключи, “Design Your Universe” е най-тежко звучащият албум на Epica към онзи момент. За пръв път по-сериозно в лирически план е засегнат и интересът на Mark към квантовата физика в епохалната първа част на пиесата “Kingdom of Heaven”, която се превръща във вечната летва, която музикантите трябва да се мъчат да прескачат с всяко следващо по-дълго произведение. Значението на “Design Your Universe” за музиката на Epica е толкова голямо, че през 2014-а секстетът се опитва едва ли не да го повтори с “The Quantum Enigma”. Основите на всичките албуми след 2014-а се базират именно на “Design Your Universe”.
Мястото на “Requiem for the Indifferent”
В целия този анализ на дискографията на групата нито веднъж не беше споменат албумът, който е причина за написването на тази статия. Къде всъщност можем да поставим “Requiem for the Indifferent”? Отговорът е: никъде. Макар и да поставяме първите четири албума в отделен клон от последните три, връзката между тях е очевидна. Без ранния етап, съществуването на утвърдения такъв е невъзможно. Има обаче едно заглавие, което не се вписва никъде. То стои странно в списъка с издания и макар да не е чак толкова трудно да се открият корените му, наследството му е спорно и трудно проследимо. Мнозина определят “Requiem for the Indifferent” като единствената грешка в историята на Epica. Дали обаче репутацията му е заслужена?
През 2012-а година, след грандиозния успех на “Design Your Universe”, холандците решават рязко да сменят посоката. Обикновено неочакваните сериозни промени се оказват грешка и в известен смисъл “Requiem for the Indifferent” не прави изключение от правилото. Албумът е сив и мрачен, налагащ доста по-тягостна атмосфера от предците си. Зачестена е употребата на грегориански хорове. В оркестрациите приповдигнатото звучене е сведено до минимум за сметка на лирични, но минорни постройки най-вече от струнната секция, подкрепяна в по-важните моменти от духови инструменти. На пръв поглед не звучи зле. Нетипичната обстановка обаче се засилва по отношение на структурата на песните. В “Requiem for the Indifferent” Epica решават да композират по-сложни парчета, затова наблягат на неравноделни ритми и разчупена подредба на елементите в произведенията. Постройката куплет-припев-куплет все още я има, но не е толкова изявена. В някои моменти се стига до крайности и определени мотиви в дадена песен се срещат само по веднъж, максимум два пъти. Това прави албумът изключително неприветлив и трудносмилаем на първо слушане. През 2012-а Epica прилича повече на прогресив, отколкото на симфонична група.
И накрая, но не на последно място, остава продукцията. Тя е основната причина много фенове да не харесват записа. Ако “Design Your Universe” залагаше на ударен, светъл и изявен мастеринг, то “Requiem for the Indifferent” е пълната му противоположност – тих, приглушен, с липса на атака. Никога не се е коментирал подробно този въпрос, а всъщност е много интересно как и защо продуцентът Sascha Paeth е взел непопулярното решение албумът да звучи по този начин, особено във време, в което сериозно се говори за loudness war и всичко ново следва да е все по-шумно. На няколко пъти в интервюта с групата се е подхващал въпросът за “Requiem for the Indifferent” и Mark Jansen е споменавал, че самият той не харесва звученето му. Simone Simons пък нееднократно е отбелязвала, че това е албумът на Epica, който тя лично харесва най-малко. И за да е картината около продукцията пълна, при издаването на албума става гаф с първите преси на CD-тата, в резултат на който закриващата песен “Serenade of Self-Destruction” излиза инструментално, като единствените присъстващи вокали са хоровете. Малко след това лейбълът Nuclear Blast, за да се реваншира, пуска завършената композиция за свободно теглене. Резултатите със сигурност са крайно незадоволителни и това си проличава през следващите години, когато групата записва “The Quantum Enigma”. Sascha Paeth продължава спорадично да работи с Epica, но мястото му на продуцент е дадено на Joost van den Broek, а Gate Studios е сменено със Sandlane Recording Facilities. Негативен отпечатък върху “Requiem for the Indifferent” оставя и смъртта на звуковия инженер Simon Oberender, работил върху записите на Epica в Gate Studios. Малко по-късно, по време на заснемането на DVD-то “Retrospect”, Mark Jansen посвещава “Serenade of Self-Destruction” на него.
Засегнатите теми в лириката и цялостната идея зад албума също са нетипични за групата, особено в светлината, в която я познаваме днес. Названието „Реквием за безразличните“ е с изцяло социална насоченост и се отнася до всички, които не обръщат или отказват да обърнат внимание на случващото се в света – тоталитарните режими и непрестанните войни в Близкия Изток; терористичните актове, продиктувани от религиозна и политическа омраза; ширещите се корупция и неадекватност сред политиците на развитите страни; медийното затъмнение по отношение на неудобни за определени среди теми. Това са проблеми, които за десет години не са се променили по никакъв начин, дори напротив – тенденцията е да се задълбочават. В това отношение днес едва ли има по-актуален албум от “Requiem for the Indifferent”. В следващите си издания Epica сякаш се отказват да говорят по тези теми и се затварят в сферата на науката и научната фантастика. Разбира се, и в актуалното им творчество се срещат парчета, които са с подобна лирическа насоченост, но те са рядкост.
Мястото на “Requiem for the Indifferent” в историята на Epica е на пръв поглед неопределено. Дали ако групата не беше издала този албум, следващите щяха да съществуват във вида, в който ги познаваме днес? Вероятно. Все пак за да издадат “The Quantum Enigma” и последвалите го записи, музикантите правят крачка назад към “Design Your Universe”. Да, в “The Holographic Principle” и особено в “Omega” са застъпени по някакъв минималистичен начин прогресив елементи, които се срещат и в “Requiem for the Indifferent”. Обаче подобни елементи могат да бъдат чути и в първите три албума на групата. Така че влиянието на изданието от 2012-а е най-малкото спорно.
Едно обаче е ясно – “Requiem for the Indifferent” е самостоятелно съществуващо заглавие в дискографията на групата, един отделен клон. Благодарение на този албум съществува “Storm the Sorrow” – песен, която и днес е в сетлиста на Epica. Но това е най-малкото. Записът е пълен с невероятни произведения, към които просто трябва да се подходи с известна доза търпение – дълбоко прогресарските “Monopoly on Truth” и “Avalanche”, баладичните “Delirium” и “Deep Water Horizon” (достоен наследник на “Chasing the Dragon”), директната “Internal Warfare”, хармонично минорната “Deter the Tyrant”, вероятно най-късата песен на Epica – “Guilty Demeanor”, и най-важните – епичната едноименна творба и емблематичната “Serenade of Self-Destruction”. Десет години след излизането си, “Requiem for the Indifferent” остава най-недооцененият албум на Epica, но в същото време запазва репутацията си на любопитно мистериозен запис, който само истинските ценители могат да разберат. Странната продукция също оказва влияние за това. Добра или лоша, без нея албумът би загубил важна част от идентичността си, а именно тя го прави толкова необикновен и интересен.
