
Когато дадена банда премине през несигурния период на метафоричния си пубертет, обикновено идва край на нейната експериментация. Съществува един стил, той е присвоен и дори вече отъждествен с тая група. След вариативно количество успех обаче, следва и моментът на раздора, но не този вътре, а онзи сред феновете. Когато неминуемо и напълно естествено лагерите се разделят на “нов звук” и “стар звук”, без да знаят дали музикантите изобщо са предвидили такъв феномен.
Едва две години след еднообразния, но плодороден за успеха “F8”, Five Finger Death Punch са готови с деветото си издание, “AfterLife”. Спрямо гореизложената теория за фенския дуализъм: от една страна това е супер, защото едните не са чакали дълго. От друга страна, другите са знаели, че за толкова малък период няма как да очакват нещо особено. Ами ако има по нещо за всеки, това ще ги сближи ли?
В по-голямата част от своята продължителност, музиката тук ще ви представи познатата амалгама от любими (на състава) похвати в такова количество, че някои слушатели ще се чудят какъв е този безбожен низ от препратки. В определени моменти звукът е такова обобщение на цялостния опит на групата, че е невъзможно да прогониш чувството, че си го слушал даден трак има-няма двайсет пъти. Силно впечатление правят и текстовете на изданието, понеже е завидно как толкова години под ред Ivan не се умори да редува “много е яко да си лош” с “адски трудно е, и съм толкоз неразбран”. Дори заслужава награда за креативно ползване на фамозни и повърхностни метафори, които не се нуждаят от особена мисловна дейност, за да бъдат схванати. Застрашително количество парчета започват като кънтри-поп балади от 2000-та година, а истинският ужас настъпва, когато се затвърди крайната им цифра. Ала дори при наличието на такава серия от яростогенезни фактори, на моменти има проблясъци от онази безспирна ярост и сурова, непроницаема тъга, която изначално издигна тази банда. Иде реч за разпръснати елементи: припев тук, куплет там и някоя друга вдъхновена лирика за вкус. Сякаш някакъв страх за случайно отдалечаване от онова, което води до успех, възпира потока на искреност. Перфектният пример е парчето “Judgement Day”, което много иска да е трап рап, но някой не му позволява. Може би този въображаем продуцент е прав и мисълта да вкараш трап парче в метъл албум е абсурдна. Но тук говорим за 5FDP, където Ivan Moody все още е кралят на квартала. Разбира се, получава му се, и си личи как това парче е имало абсолютния потенциал да бъде прецедент за дискографията им. Но вместо това, резултатът е един свръхпродуциран продукт, чийто микс стиска ръмжащите китари за гърлата така силно, че играта на рап трак остава на заден фон. Но реално, това е единственият гаф, свързан с изпълнение или продукция. Без значение от стойността на материала, качеството е феноменално, като някои миксове са фрапантно силни. Филовете на Charlie Engen стават все по-смели и креативни, но съществува и предложението за изменение в наказателния кодекс: да имаш такъв солист и да не му даваш поле за изява трябва да бъде криминализирано.
Известно време след края на траклиста се разнася вонята на комерсиализъм и страх. И те втриса. Но не защото я усещаш, а защото тя идва именно от албум на банда, която някога пееше против тези неща. От страха да се отдалечиш от звука, който кара тениските да се продават, през джобния речник с любими плиткоумни метафори до абсурдното твърдение, че толкова години може някой артист да бъде вдъхновен от същата драма, която дори вече не важи. Или още не впрягаме този кон, понеже винаги може да стане пак модерно да си отрепка?
Както с всяка голяма група, която става комерсиална, някои фенове искат стария звук, а повечето познават новия. Тук таргетът определено са втората категория, макар да има моменти, от които и по-стари фенове биха се жегнали до етап, в който да си върнат надеждата. Без значение към кой лагер се причислявате, има какво да ви ядоса и какво да ви впечатли. А това само по себе си е челна точка в устава на бандата.
Бележка под линия от автора:
На Hills of Sofia 2022 имах честта да видя въпросния състав на живо. Като присъствие, поведение и звук — безкомпромисно силни. При все че не бях доволен от сетлиста на субективно ниво, това, което ми напълни сърцето, беше количеството деца на концерта, които се бореха със съня, за да могат да пеят.
Ако преди 10 години ми бяхте казали, че тази група ще дойде, пък и че ще ида, пък даже и че ще хвана перцето на солиста (не от онези, дето хвърлят после), нямаше да ви повярвам. А още по-малко щях да ви повярвам, ако ми бяхте казали, че ще го подаря на едно хлапе, което знаеше всяка една песен, за разлика от мен.
И казвам това, за да подчертая, че изпитвам същата дуалистичност, която Ivan възпява толкова често. Хем се кефя, че децата се радват, хем ме притеснява факта, че метъл лидер от подобен мащаб поддържа такова статукво в творчеството си. Защото тези групи са трендмейкърите.
След години слушане на 5FDP, преминах към други групи, които определих като по-ценни и провокативни за моето развитие. Бих искал децата, които видях да пеят на концерта, да имат възможността да вземат такова решение също.
Иначе, ако ви кефи — нека ви кефи дълго и силно.