Три години след оставилия отлични впечатления “We Are Not Your Kind”, Slipknot се завръщат на пазара с опус номер седем във вече богатата си дискография. Нонетът от Айова посети България през това лято и още тогава, в горещата юлска пловдивска вечер, даде положителни сигнали на родните фенове, че се задава нещо голямо!
Няма как да не започна ревюто си с впечатленията, които Jim Root и компания оставиха на над 20 000 фена, изпълнили до краен предел парка на гребната база в града под тепетата. Това бе дебютната визита на Slipknot в страната ни след два неуспешни опита – първо през 2008-ма година, когато проблемите с гласа на Corey Taylor ни лишиха от привилегията да станем част от турнето, промотиращо станалия емблематичен в “All Hope Is Gone”, а след това и през 2020-а, когато пандемията от коронавирус отложи неизбежното. Третият път бе късметлийски, а Hills Of Rock 2022 ще остане завинаги в сърцата на всички онези, които израснаха с музиката на американската деветка. Всеки човек, свързан по някакъв начин с тежката музика, е гледал поне един клип от концерт на Slipknot и е придобил базови впечатления какво представляват те на живо. Множеството награди за най-добра лайв банда няма как да не вдигат летвата до небесата. Едно обаче е да чуеш, съвсем друго е да видиш и съпреживееш. Трудно е да се намерят правилните думи, с които да се опише какво шоу правят деветимата от Айова. Определено само видео материалите в Интернет не са достатъчни за да добием ясна представа на какво са способни Shawn Crahan, Craig Jones, Mick Thompson, Sid Wilson, Corey Taylor, Alessandro Venturella, Jim Root, Michael Pfaff и Jay Weinberg. Slipknot е месомелачка! Безскрупулни, безкомпромисни, безмилостни – това са само част от определенията, с които можем да опишем този така чакан час и половина. Още с падането на завесата, закриваща огромната сцена, бруталният основен риф на откриващата “Disasterpiece” взриви обстановката и всички полудяха! Последва канонада от хитове: “Wait and Bleed”, “Suflur”, “Before I Forget”, “Dead Memories”, “The Heretic Anthem”, “Duality” и, разбира се, “Spit It Out”. “The Chapeltown Rag” бе парчето, което ни даде поводи за размисъл какво ще представлява “The End, So Far” и хубавите отзиви преобладаваха. Трудно е да вкараш нова песен във фестивален сетлист, макар и 90 процента от феновете, посетили Hills Of Rock, да бяха облечени именно с мърч на хедлайнерите. Вторият фактор за трудното интегриране на новото творчество на бандата е тази зажаднялост, която беше обхванала всички присъстващи. Коментари от рода на „Абе яко се получи, ама как така можаха да не изсвирят “The Devil In I” бе, майна“ бяха често срещани. Въпреки тези дребнави подмятания, най-прясното парче на бандата, както и тези, които са част от предходния “We Are Not Your Kind” бяха приети наравно с евъргрийните, изпълнили репертоара на Slipknot. Двата биса не отстъпиха по нищо на основния сет – “People = Shit” и “Surfacing” тотално ни отвяха и въпреки умората, настъпила в комбинация от километричната опашка, извила се по булевард „6-и септември“ преди концерта, адската жега през цялото време и нечовешкото пого, съпътстващо всяко едно парче, никой от присъстващите нямаше да има нищо против още.
Започвайки анализа на албума, първото, което хваща окото, е заглавието му. Името “The End, So Far“ разбуни сериозно духовете. Голяма част от феновете си помислиха, че това ще е последната творба, издадена от Slipknot. Corey Taylor обаче бързо сложи край на тези спекулации в интервю, посветено на новия запис. Стиловото разнообразие е налице през всичките дванадесет песни – открояват се някои по-лирични произведения като откриващата “Adderall” и закриващата “Finale”, но не липсват и касапници като “Hive Mind” и гореспоменатата “The Chapeltown Rag”, които няма как да не ни върнат във времената на “Iowa”. “The Dying Song (Time to Sing)” е обречена да стане хит и да се нареди до златните парчета на бандата. Тук е моментът да отдадем заслуженото на Roadrunner Records за поредната перфектна продукция! Качеството на записа, артуърка и всичко останало около издаването на албума за пореден път е на световно ниво. Да, не можем да си кривим душата като кажем, че в “The End, So Far” няма сбъркана нота. “Acidic” и “De Sade” са откровен пълнеж, но на фона на многото хубави неща, можем да простим няколко минути с филъри.
Някои биха казали, че Slipknot са изчерпани, други биха отрекли този аргумент. Факт е, че музиката на американците няма как да не предизвиква интерес сред почитателите на твърдия жанр. Дали това ще бъде един от албумите на годината – скоро ще разберем. Всички предпоставки са налице.
