Disturbed са легендарни и има защо. Хитовете, които произвеждат, често успяват да достигнат дори онези, които не са отдадени на тежките жанрове. И нищо чудно – ползва се уникален подход и той помага да изпъкнат, а дългогодишният опит ошлайфа стила им в нещо неподражаемо.

Ами то това цялото много хубаво, но пък последната им изява от 2018-а, именувана “Evolution”, в общи линии можеше да се опише като доста неща, но не и като крачка напред. Муден, бавен и екстремно – в количествен смисъл – акустичен, или поне така бе определен от повечето слушатели. Сега, четири години по-късно, е време за нещо не просто ново, но и качествено. “Divisive” може би ще успее да осигури именно това.

Траклистът не губи време да подклажда съмнения или да се занимава с артистични интродукции. Още първият трак гърми в познатия и очакван, уникален стил на американците. Симплистичните мелодии, които редуват пеене в племенен ритъм или дълги и отворени фрази, отново са тук и са все така ефективни. Пеенето на David Draiman е направо бетон, а композициите не отстъпват по нищо на някои от най-знаменитите издания на състава. И въпреки това, трудно е да се каже, че сред тези парчета има хит от калибъра на “Indestructible”, но пък има набор от типично “дистърбски” подходи и моменти, които ще зарадват олдскуул феновете.

Продължителността от малко под 40 минути, комбинирана с възвърнатото енергично звучене, прави албума лесен избор, макар че част от текстовете клонят към негативната част на емоционалния спектър. В бонус са разположени в класическия стил, сиреч така, че да съсипят доброто настроение след силна песен. Но за изненада, финалът е силен и с позитивно послание, което оставя приятно ехо в ушите след като записът приключи. Обработката е малко под нивото, което може да се очаква от титани като Disturbed, а подходът е по-близък до методите на работа през ранните 2000, отколкото до по-модерните и значително по-впечатляващи резултати, на които се радваме днес. Разочароващо е, защото в множество от композициите в “Divisive” има с какво да се заиграят. С други думи: имаше начини динамиката да бъде по-пъстра и впечатляваща и макар тази пропусната полза да подразни някои меломани, поне самите парчета са на ниво.

И какво следва, когато си една от най-големите групи и имаш такова подражание напоследък? Първо релийз, който се равнява на две-три стъпки назад, пък после такъв, който наваксва, но не вдига летвата особено.

Може би отговорът се крие именно в лириките на албума. Disturbed винаги са били искрени текстописци и неминуемо вярват в това, което пеят. И ако се вслушаме, ще разберем, че те няма да се предадат. Трябвало е така да стане и сега всичко е наред. Но другия път трябва да хвърчат глави.