
Не би било пресилено твърдението, че Martijn Westerholt е една от иконите на симфоничния метъл. Действително, съоснователят на Within Temptation и главен двигател на Delain има ключов принос за развитието не само на холандската, но и на световната сцена. Докато Epica постепенно се впуснаха в изследване на все по-сложни и разнообразни форми, а споменатите Within Temptation, тъкмо напротив, забиха директно в популярната музика, Delain успешно поддържаха баланса между тези две начала в албумите си. Или поне до един момент.
След меко казано неубедителните “Moonbathers” и “Apocalypse & Chill” ясно започна да личи, че в състава назрява творчески конфликт. Като добавим към това смехотворните солови напъни на Charlotte Wessels, в главите ни започва да се прокрадва еретичната мисъл, че раздялата с нея вероятно е най-доброто, което можеше да се случи на Delain в този момент. “Dark Waters” потвърждава тези подозрения, бидейки най-съсредоточеното и стилово изчистено издание на бандата от девет години насам.
Смяната на вокалистка винаги е опасно начинание за подобен тип група, така че няма нищо изненадващо в решението на Martijn да играе на сигурно (нека си спомним какво направиха Kamelot след Roy Khan). Както тембърът, така и маниерът на пеене на Diana Leah са максимално близки до тези на Charlotte. Дали новата фронтдама ще покаже и някакъв собствен характер, предстои да разберем от бъдещите творби на холандците. По-съществен обаче е явният опит за завръщане към класическото звучене на Delain. Тук песенно-ориентираното композиране взима превес и макар на моменти да прави записа твърде праволинеен, това все пак е за предпочитане пред хаотичните експерименти от неотдавнашното минало.
Откровени поп заемки се редуват с ефектна рифовка в хитове като “Hideaway Paradise”, “Beneath” и “Moth to a Flame”, докато “Tainted Hearts” и “The Cold” оставят повече пространство за компетентни музикантски изпълнения. Изпъстрената с агресивни мъжки вокали “The Quest and the Curse” напомня за дуетите в култовия дебют “Lucidity”, а обемните оркестрации в “Underland” и неочакваната епичност на “Invictus” свидетелстват, че композиторското умение на Westerholt все още може да изненадва.
Седмият албум на Delain е повече от приятен полъх от едни отминали и по-прости времена, в които запомнящите се мелодии бяха по-важни от социалния активизъм и проповядването на идеологии. Макар да не е съвсем на нивото на шедьоври като “April Rain” и “The Human Contradiction”, “Dark Waters” е категорична стъпка в правилна посока и дава надежди за бъдещето на квинтета.