Нова година, нова промяна в състава на Heidevolk. Ситуацията е такава, че в момента групата е останала без нито един оригинален член. Някой може би ще каже, че днешните Heidevolk всъщност не са нищо повече от добра кавър група на някогашната банда със същото име. И ще е прав, защото няма как толкова много сътресения в колектива да не се отразят върху музиката.
Чест прави на музикантите, че се стремят да запазят жива марката Heidevolk и да продължават да творят с почерка на наследодателите си. За съжаление, композирането през последните години не е на нивото, което нидерландците наложиха с първите си издания. Дори в иначе много добрия “Vuur van Verzet” (2018) се усещаше, че тогавашният състав се затруднява в поддържането на установения стил. Къде за добро, къде за лошо, емблематичните вокални двугласия започнаха да отстъпват пред хоровите напеви. От една страна, това би трябвало да обогати музиката и да я направи по-достъпна за съвременния метъл фен, пък и за някои от старите фолкъри, които просто не харесваха хармониите на Heidevolk. От гледна точка на автентичност обаче, групата прави лека крачка назад по този начин. Но въпреки всичко, познатият звук е съхранен. Дори и днес, след толкова години, Heidevolk остават неповторими.
“Wederkeer” на първо слушане е още от същото – среднотемпова музика, ориентирана най-вече около китарния риф и гореспоменатите двугласия. Почти всяка песен си има обособена част, в която инструменталистите оставят пространство на фолклорните елементи и традиционните звуци да вземат превес. В някои моменти обаче конкретна композиция излиза от коловоза и връхлита с експлозивна градация от епична вокална или китарна мелодия, постлана върху бесен бластбийт или скоростен двукасов ритъм. Например началната минута от “De Strijd Duurt Voort” няма как да не накара кръвта ти да закипи. Или пък средата на “Oeros”.
Проблемът на записа обаче е точно този, за който стана въпрос малко по-нагоре. Композирането не е достатъчно добро. Голямата част от песните са с потенциал, който за съжаление остава недобре реализиран. Често се случва някоя определена част от композицията да звучи впечатляващо, но музикантите да не успеят да задържат нивото през останалите няколко минути. Вокалните мелодии преобладаващо са посредствени и звучат сякаш Heidevolk са се надявали, че щом са хармонизирани два гласа, значи всичко ще е наред. Но това очевидно не е достатъчно. Разбира се, има и изключения – “Drink Met De Goden (Walhalla)”, “Klauwen Vooruit”, “Raidho” и “Holda” цялостно са прилични парчета. Но дори те не могат да се сравняват с попадения като “A Wolf in My Heart” и “Britannia” от предния албум, какво остава за нещо по-старо. Успехът на акапелната “Yngwaz’ Zonen” от 2018-а пък е вдъхновил музикантите да ни представят две подобни изпълнения и тук. Макар и да звучат приятно, те също не могат да се доближат до архетипа си нито като оригиналност, нито като благозвучие.
С новия си албум Heidevolk правят крачка назад като композитори. “Wederkeer” не е лош, но накрая те оставя с горчивото усещане, че е можел да бъде повече от това, което е всъщност. Наистина няма как да очакваме група без нито един останал оригинален член да поддържа нивото на първите си записи, но нидерландците през 2018-а показаха, че го могат. Да се надяваме, че за в бъдеще съставът ще се стабилизира и музикантите ще подобрят творческия си подход.
