
Седем дълги години изминаха от издаването на “Hardwired… to Self-Destruct”, който донесе доста противоречиви отзиви. Някои от парчетата в него се превърнаха в любими на заклетите фенове на Metallica, други не могат да бъдат затананикани дори от роднините на музикантите, но синтезираните впечатления от издадения през есента на 2016-а година албум са, че това е поредният запис, в който липсва стадионен хит. Дали това е така и в “72 Seasons”, можеш да разбереш, ако прочетеш ревюто докрай.
Трудна задача е групата, в която свириш, да се казва Metallica. Успеха, който постигнаха James, Lars, Kirk, Robert, Jason и Cliff през годините, до голяма степен се дължи на името на бандата – самият факт, че безмозъчните почитатели на Шабан и Весна смятат Metallica за стил в музиката, а не за изпълнител, говори достатъчно по този въпрос. Тези думи по никакъв начин не целят да омаловажат приноса на споменатите музиканти от творческа гледна точка, но и усещането, че същите лежат на стари лаври за последния четвърт век, се засилва все повече с всеки издаден албум от “Reload” до днешни дни.
Първата голяма грешка, която лесно можем да открием, oще преди да сме си пуснали “72 Seasons”, е обложката му. Точно 40 години след издаването на легендарния “Kill ‘em All”, смело можем да заявим, че това е най-слабият артуърк в историята на групата. Заглавието на записа също е нестандартно и трудно може да попадне в графата на правилните решения. Едва ли преди пресконференцията на Lars Ulrich от миналата есен някой е знаел, че 72 сезона е времето, което е необходимо на едно новородено дете да навърши пълнолетие. Тук обаче идва и голямото несъответствие между очакване и резултат, което също е причина за слабата крайна продукция – вместо да се покаже творческа зрялост, каквато е и главната идея с играта на думи, Metallica звучат монотонно, вяло, изтъркано и скучно, в повечето песни липсва агресия и динамика, а във форумите веднага се появиха подигравателни мнения, че името си тежи на мястото, защото човек прави най-много грешки именно в този период.
Не е лесно да изберем най-слабото парче в “72 Seasons”, понеже конкуренцията е безмилостно жестока. “You Must Burn!”, “If Darkness Had a Son”, “Room of Mirrors”, “Chasing Light”, “Crown of Barbed Wire”, “Too Far Gone”, както и закриващата “Inamorata” са толкова зле, че сравнение с тях “Dirty Window” от “St. Anger” звучи като утвърден евъргрийн. Заглавната песен, която поради някаква абсурдна причина открива албума, е ненужно дълга, при положение че съдържа само един ставащ риф. Ситуацията със “Sleepwalk My Life Away” е същата – това, че си написал “Master of Puppets” и “One”, не означава, че всяка твоя композиция с продължителност над седем минути може да се превърне в класика. “Lux Æterna” е здраво парче, което, за разлика от едноименното, заслужава да открива хавата, стига да не си слушал оригинала “Hit the Lights”. “Screaming Suicide” има запомнящ се припев и още по-запомнящо се соло, написано от Deep Purple през 1970-а и използвано в легендарната им песен “Speed King”. “Shadows Follow” също бива, но да я слушаме във втори пореден албум идва малко прекалено – за справка можеш да си пуснеш “Moth Into Flame” от предходния “Hardwired… tо Self-Destruct”.
Най-ужасният компонент в “72 Seasons” са солата на Kirk Hammet – безидейни, крайно немелодични и ужасно отегчаващи. В кръга на шегата, Lars Ulrich може да си отдъхне – за първи път той не е най-зле от всички. Ако оценяваме микса и мастъра на записа, то трябва да похвалим екипа на Blackened Recordings. Всеки един от инструментите се чува перфектно, за разлика от някои предходни албуми, където пък имаше какво да се чуе, но по една или друга причина това не се случваше. Много фенове са на мнение, че суровият саунд направи Metallica най-великата група за всички времена и спокойно бихме могли да се съгласим с тази теза – дигитализацията в звученето отказа доста почитатели на квартета през годините. Няма как да не направим и вечния паралел с Megadeth. През миналия септември на пазара се появи “The Sick, the Dying... and the Dead!”, включващ всички задължителни компоненти за успешен албум, изброени в третия абзац: хубав дизайн, подходящо име и много енергия в музиката. Ако за последните четири десетилетия прогресът и регресът съответно на Dave Mustaine и бившата му банда вървяха ръка за ръка, то към днешна дата можем убедително да заключим, че Megadeth са групата в по-добра форма. Едно от малкото позитивни неща в “72 Seasons” са лириките – нещо напълно нормално от житейска гледна точка. Hetfield и компания отдавна не са тийнейджърите с коси до кръста, свирещи бесен траш, a са улегнали мъже, прекрачили 60-те.
През последните седем години много хора нямаха търпение Metallica да се завърнат с нова музика. Плашещо звучат думите на Lars Ulrich, съпътстващи премиерата на албума, че групата има огромен материал, включващ над двеста готови песни. На първо четене това е много, но ако се замислим и можем да свирим на китара, най-вероятно бихме могли да изкомпозираме 2000 вариации на рифовете от “72 Seasons”, “Hardwired” и “Death Magnetic”. Някои изпълнители приключват кариерите си, когато са в пика им – за Metallica обаче е твърде късно.