Неотдавна колегите от Metal Hammer провъзгласиха Orbit Culture за следващото голямо нещо в света на тежката музика благодарение на тазгодишния им албум, в резултат на което не ни оставаше нищо друго, освен да подложим това твърдение на проверка със собствените си уши. С три порядъчно успешни издания зад гърба си и постепенно нарастваща популярност, шведите вече се прицелват във висшия ешелон на метъла. Но едно е да имаш амбиции за подобен статут, а съвсем друго – нужното покритие.
След като прилежно откопираха Metallica от 90-те години в “Nija”, сега Orbit Culture се опитват да добавят към звученето си някакво странно съчетание между Machine Head, Fear Factory и At the Gates. Продуктът на това решение е наполовина груув, наполовина мелодет, поръсен с щипка индъстриъл и малко труден за преглъщане, поне първоначално. Дори само фактът, че квартетът не е забъркал пълна манджа с грозде, бъркайки в толкова много артистични буркани едновременно, буди уважение. “Descent” наистина е реализиран с голямо музикантско умение, но – уви – с недостатъчно вдъхновение.
Orbit Culture продължават да творят в рамките на утвърдената си формула, в което само по себе си няма нищо укорително, но резултатът е твърде предсказуемо и схематично композиране. Изключая интродукцията “Descending”, оркестрациите тук са елементарни, скучни и в огромната си част излишни – вместо да обогатяват атмосферата, те претоварват и без това свръхкомпресираната продукция. Рифовката често е монотонна, което е жалко за толкова инструментално обигран състав. Опитите за епично внушение в парчета като “Sorrower”, “From the Inside” и “The Aisle of Fire” звучат в най-лошия случай насилено, а в най-добрия – като нещо, което сме чували многократно от банди като Trivium и Sylosis. Фронтменът Niklas Karlsson изнася голяма част от записа на плещите си с разноликите си превъплъщения: веднъж емулирал характерната ритмика на James Hetfield, друг път – хамелеонщината на Björn “Speed” Strid или характерния подход на Joe Duplantier към харш вокалите. След средата си албумът започва да губи инерция, но закриващата “Through Time” донякъде го реабилитира с неподправена емоционалност а ла Insomnium.
В крайна сметка “Descent” е технически безупречен, но не особено оригинален или ангажиращ – поредният приятен албум сред стотици други приятни албуми, излезли тази година. Ако ти се слуша нещо тежко, разнообразно и майсторски изсвирено, по-добре обърни внимание на новия Scar Symmetry.
