Прогресив метълът е много странна хава и това колко ще ви изкефи е пряко зависимо не само от настроението ви, а и от количеството търпение във вас. Все пак, това е жанрът, в който обичаме да “експериментираме с времеви изненади” и “неочаквани дължини”, които по-често са неангажиращи*, отколкото супер впечатляващи.
*Освен ако някъде не е забъркан Mikael Åkerfeldt, ама схващате идеята.
Та, по този повод: Tesseract. Само дето тези британци имат повече общо с щатския джент, отколкото с британската модерна сцена, произвеждаща тежки метали. Та, прогресивен джент. Леле колко граници се размиха само като прочетохте словосъчетанието, нали? Чувате ли вече синт-цигулките? Щото ако да, значи схващате.
Сега, едно бърза “евалата, батко” за групата, че по повод зверствата в Украйна направиха едно EP и даряват приходите от него. Обаче виждаме как части от идеите там са се прокраднали в новото издание “War of Being”. В смисъл, самата дума е там!
Най-хубавото, което мога да кажа за записа, е, че може плавно да преминете към него от повечето култови тежести. А след две-три минути започват да се случват нещата и си спомняте, че все пак това е прог-джент, което оттук насетне ще наричам джрог*.
*джрог -- прилагателно (жанр); най-лошото от две хубави неща (явно!)
Обаче преди да си говорим още за самия него джрог, ще трябва да си поговорим за майка му и баща му.
Сега, прогаджиите сред вас ще знаят, че въобще то прог може ли да се нарече, ако не иде реч за безумни драми? Е, Opeth поне са достатъчно умни да ги обвият в чужд наратив, та да не може да ви увредят мислите твърде много (пък и, да сме честни, като звучиш така, можеш да правиш точно каквото си поискаш).
Джентът пък се дели рязко на два вида: такъв, дето му се смеем — и заради който почнахме да го наричаме спрямо звука на китарата, а не нещо друго — и такъв, дето ни причинява неща, които единствено мога да опиша с псувни, иронично използвани в позитивен смисъл. Сиреч, качественият джент надъхва и вдига, и още малко направо си се записал на фитнес, като го слушаш.
Сега, виждате ли проблема в джрога на тоя етап? Защото “War of Being” в общи линии е размит, тегав джент. И макар че чисто технически работата е супер стегната и сдържана, прог елементите са просто вариации, които сами по себе си сме чували в много други дискове, като например ранните на Motionless in White (да, онези със синт-цигулките).
Не само това, но лириката в записа коментира всепознати социални проблеми без конкретен извор, наратив или развой. Тоест, цялото нещо в общи линии подчертава онова, което знаем със сигурност, пък ако искате да ми обясните как това е полезно за някого, долу има място за коментари.
Ся, пак казвам: има на какво да се куфее, има на какво да се разпее, има и на какво да се тегавее, ама дали бих си го п̶р̶и̶ч̶и̶н̶и̶л̶ пуснал пак? По-скоро не, братме. И е много лесно да ти обясня защо: като е нито прог, нито джент, а смеска от най-скучното от двете, какво има да му слушам?
Та, back to Pantera, както се вика! То и те са прог по същата логика, ама по п̶р̶а̶в̶и̶л̶н̶и̶я̶ друг начин.
