Не пиша тези редове, за да търся тепърва спасение или нещо толкова невероятно. Страхувам се, че за мен вече е твърде късно, но се надявам този текст да предпази други несретници от това да споделят съдбата ми. Ако успея да избавя дори една-единствена душа, значи сполетелият ме кошмар не е бил напразен.
Малко неща могат да ме изтръгнат от монотонния унес на ежедневието. Затова дори неочакваното позвъняване на вратата ми рано сутринта в един мрачен есенен ден не предизвика у мен кой знае какво вълнение. Когато отворих и се огледах, по алеята пред къщата ми не се виждаше жива душа. Току пред прага ми обаче някой бе оставил малка квадратна кутия, обвита в дебел пласт потъмняла кожа, чийто произход не успях да определя.
Проклета да е глупостта ми, задето реших да взема скверния предмет и да го внеса в дома си! Воден от нездраво любопитство, седнах насред дневната си и понечих да разгледам странната кутия. Кожата, която я покриваше, бе твърда и загрубяла – очевидно много стара, но и качествено изработена. Пръстите ми напипаха едва забележим процеп по протежение на четирите страни на кутията и я отвориха не без усилие. За своя изненада вътре открих компакт диск – напълно черен и без каквото и да е обозначение. Досега не бях получавал копие на музикален албум по толкова необичаен начин, но предположих, че това е просто опит за оригиналност от страна на някоя група или звукозаписна компания. Заредих диска в уредбата си и наострих слух.
В продължение на около половин минута не се случи нищо и вече започвах да се чудя дали дискът не е дефектен, когато първите далечни тонове пропълзяха от колоните. Все още ми е трудно да опиша онова, което изпитах в следващите минути или часове. Не съм сигурен дали „музика“ е достатъчно изчерпателно определение за съдържанието на диска; по-скоро добих усещането за пространно заклинание под формата на композиция. Със сигурност мога да заявя, че това бяха звуци, каквито не бях чувал до момента и каквито се надявам да не чуя никога повече. Въпреки загадъчния и смущаващ характер на произведението, в него имаше нещо замайващо и не усетих как съм задрямал.
Когато отворих очи, вече не се намирах в комфортната безопасност на дома си. Лежах върху нещо влажно и хлъзгаво, а остър вятър ме пронизваше през дрехите ми. Наоколо бе тъмно – явно бе настъпила нощ – и можех да виждам единствено благодарение на мъждивата луна и обръча от светлинки, отдалечен на трийсетина метра от мен, който бавно ме приближаваше. Надигнах се от мократа трева и шума и забелязах смътни силуети на дървета, които ми напомниха на един от познатите ми паркове, но нямах време да се чудя как съм се озовал тук.
Бях заобиколен от група закачулени фигури, хванали по един запален факел във всяка ръка. Не можех да видя лицата им, но чувах как мантруват безспир някаква отвратителна мерзост, от която инстинктивно настръхнах. Какво крещяха тези дегенерати? Мисля, че беше нещо като „Иа! Иа! Нярлатхотеп!“ Едва тогава осъзнах, че съм се сблъскал с нещо неведомо и светотатствено; нещо, което не е предназначено за човешки очи. Докато се чудех как да пробия кръга на безумците, някакво движение иззад него привлече погледа ми.
Към мен се приближаваше чудовищна фигура, извисяваща се на поне десет метра, и с всяка секунда очертанията ѝ ставаха все по-ясни. Само привидно хуманоидна, тя се крепеше на три гротескно издължени крака вместо на два, а на мястото на главата ѝ се извиваше огромно слузесто пипало, чиито резки движения разкъсваха въздуха като камшик. В основата му се разтвори противно продълговато отверстие – може би устата на съществото – и от него прогърмя глас със силата на корабна сирена. В този момент, изгубил и последните остатъци от здравия си разум, се втурнах напосоки през кръга на култистите, далеч от невъзможния им господар.
Последвалите събития се сливат в аморфната мъгла на паметта ми. Опитвайки се да не се спъна в лудешкия си бяг и най-вече да прогоня образа на преследващия ме ужас, аз летях като обладан през шубраци и ниски клони. Нечестивата твар продължаваше да тръби подире ми слова едновременно непонятни и странно познати – слова, които не искам да си спомням, но които не мога да забравя. Мисля, че самият аз крещях нещо несвързано, а може би просто повтарях думите на абоминацията, наистина не знам.
Не помня и как съм се озовал пред къщата си. Треперещите ми ръце някак успяха да напипат ключалката в тъмнината и да я отключат. Затръшнах вратата след себе си и я подпрях с шкафа за обувки, молейки се по-скоро да се събудя от това мъчително видение. Но настъпването на зората не донесе лелеяното избавление. Черната кутия все така зееше отворена на холната ми маса, а дискът бе заседнал в уредбата и всичките ми усилия да го извадя останаха безплодни.
Откакто станах свидетел на онзи безбожен ритуал, изминаха почти три пълни денонощия, през които не съм напускал дома си и не съм спал повече от час. Всяка нощ чувам стъпки току под прозореца на спалнята си, но още не съм се осмелил да погледна кой или какво ги произвежда. През деня заплашителни сенки нахлуват в стаите, а някой от време на време потропва тихо на вратата ми, затова затварям плътно пердетата и се старая да не издавам присъствието си.
Сега отново се стъмва и ми се струва, че долавям как прокълнатите създания отново обикалят къщата. Почакайте… мисля, че чух счупено стъкло. Не, тези мръсници няма да ме хванат пак! Трябва ми оръжие! Кухнята! Ако само стигна до…
