Накъде следва да поемеш, когато си постигнал всичко в дадено поприще? Някои направо го напускат в преследване на нови върхове, други търсят форми на хоризонтално развитие, а трети просто лежат на старите си лаври. След като почти еднолично създаде симфоничния метъл в средата на 90-те години и към края на десетилетието вече бе усъвършенствал жанра до блясък, Christofer Johnsson се отдаде на серия от хедонистични експерименти, кулминирали в олицетворението на претенциозността “Beloved Antichrist”.

За разлика от почитателите на Metallica обаче, тези на Therion не са склонни да поглъщат безкритично всичко, изходено от любимата им банда. Осъзнаването, че след “Lemuria” и “Sirius B” не са получавали нищо ако не иновативно, то поне безусловно силно от шведската институция, доведе до закономерното оттегляне на доверието и интереса им от нея. Естествено, това не убягна на маестро Johnsson, а оттам се роди и “Leviathan” като своеобразен реверанс към въпросната фен база и опит за преоткриване на образцовия стил на групата. Та, връщаме се на споменатите стари лаври…

…за трети път. “Leviathan III” наглед предлага всичко, което сме свикнали да очакваме от един класически Therion: пищност, щипка театралност, мощни хорове и изящно оркестрирани композиции, митологично-окултни текстове, техническо съвършенство… и нищо повече. При все цялата си повърхностна шлифовка, в същината си записът е схематичен, изморен и предсказуем до болка. Christofer толкова внимава да не стъпи накриво, че надминава в това отношение дори състави като Kamelot и Arch Enemy. И – уви – също като тях започва да превръща името на бандата си в синоним на посредственост, автоплагиатство и игра на сигурно.

Очаквано, парчетата в албума са изпипани в детайл, но в тях не личи особено вдъхновение и оттам – не оставят траен спомен в съзнанието. Повечето от тях предъвкват същите близкоизточни мелодии и ритми, които впечатляваха в “Theli”, “Vovin” и “Deggial”, но тук просто звучат измъчено. Естествено, не липсват и моментни проблясъци – такива са енергичните и компактни “Ninkigal” и “Nummo”, хитрото намигане към Candlemass в “Twilight of the Gods” и епичната “Ayahuasca”, която приятно напомня на вагнерския романтизъм от “Secret of the Runes”. Всичко останало обаче не би се класирало дори като бонус в споменатите класики.

“Leviathan III” предлага поредна порция стереотипен симфо метъл, какъвто Christofer Johnsson сигурно е в състояние да пише и насън. И да, макар да е почти изцяло лишена от спонтанност и смелост, актуалната трилогия несъмнено е за предпочитане пред изцепки като “Les fleurs du mal”, но всички знаем, че Therion могат много повече.