В течение на тези три години (от 2010-а досега), откакто съществуват, Deafheaven от Сан Франсиско, Калифорния, прогресираха така, както и те самите едва ли са предполагали. Да не говорим за крайно любопитния момент на абсурдни предположения, че става въпрос за някакъв “грандиозен план” с подчертано конспиративен характер. Безопасно е да гледаме на Deafheaven като на обикновени хора – различни от свръхамбициозната група, която чуваме в тяхната музика и твърде далечни на детински настроените им връстници, готови да тръгнат срещу правилата – например омазвайки обложките си в розово – с висшата цел да застанат на върха на езика ти. И нищо повече.
Но докато днес те са автори на първия “метългейз” и по-конкретно блек-метъл-среща-шуугейз / шуугейзинг блек метъл албум от “Souvenirs dun Autre Monde” на Alcest (а това прави общо шест години), който действително е способен да те отведе някъде, окъпаните в калифорнийско слънце Kerry McCoy и George Clarke неволно приобщават нездравословно количество хипстери, довчера сгърчени в епилептични пристъпи под звуците на Baauer. И все така неволно тръгват срещу правилата.
Някъде се казваше, че Deafheaven са рожби на онова поколение, което е било обсипвано с обещания за всичко, но в крайна сметка обречено да получава нищо. Така че когато “Sunbather” изплюе поредния си нечленоразделен писък за “гледката на Манхатън” или за това как “гърба ми потрепери от натиска на гранитните ти нокти”, или за онзи незабравим ден, когато “те наблюдавах да лежиш на една хавлия в трева, надхвърляща дължината на краката ти”, трябва да им простиш. Ако Deafheaven изглеждат странни или звучат така… е, това е, защото са.
За тях рушенето на стереотипи е нещо познато и добре отработено още от първите им стъпки – демото от 2010-а и последвалите година по-късно EP “Libertine Dissolves” и дългосвирещ дебют “Roads to Judah”. Там, където крехките, замечтани, медитативни мелодии изригват в тремоло вихрушка, съпроводена от градушка от бластбийтове, Deafheaven посягат едновременно към тялото и съзнанието ти до вцепеняващ ефект. Но, както се оказва, това е едва началото.
“Sunbather” е определящ албум – както за съдържанието на чисто новия ти iPod през лятото, което вече свърши, така и за дуото Clarke-McCoy и неговото артистично развитие. Още отварящата деветминутна “Dream House” вгражда носталгичните, пропити с меланхолия, пронизвани от ослепителна светлина тонове в яростен ритъм – едно шеметно падане от неизвестна височина, в което няма разум, а единствено емоция. Междувременно финалните строфи, издържани в диалогична форма (но поднесени под формата на все същите непонятни вопли), са един от истински изумяващите проблясъци на Deafheaven, които – още по-изумително – са подкарали двадесетте (млада група – млади хора) в мисловно съзерцание и философски размисли. “’I’m dying.’/ - ‘Is it blissful?’/’It’s like a dream.’/- ‘I want to dream.’”
“Sunbather” е една епична приказка за несбъднатите мечти. Някъде между изкривените му структури, разтърсващите темпа и отекващите, кристални мелодии а ла Slowdive и My Bloody Valentine, преливащи от песни като “Vertigo” и внушителния 11-минутен финал “The Pecan Tree”, е залегнала съвършена прямота и оголена емоционалност. “Sunbather” е шеметен романс.
Колкото до споровете – че Deafheaven са направили “светъл” албум, някой би казал и “позитивен” – тук присъства едно сериозно объркване, едно погрешно разбиране. Защото най-дълбоките сенки плъзват на най-яркото слънце.
