Цели 19 години отне на Bruce Dickinson да издаде седми солов албум. За наследник на “Tyranny of Souls“ се заговори още през 2012-а, но нямаше конкретна дата за появата му. Bruce имаше планирано двугодишно турне с Iron Maiden, последвано от нов албум на девиците, което остави идеята за солово издание на заден план.
През 2015-а г. новините, че Dickinson се лекува рак на езика, съвсем попариха надеждите за каквото и да е било. Превъртаме напред няколко години и Сирената е здрав и по-енергичен от всякога. Отново обикаля света с Iron Maiden и дори в почивката между турнетата прави трибют концерти на Deep Purple. Съвсем логично е отново да се заговори и за солов албум, и самият той многократно потвърди, че това ще се случи.
“Afterglow of Ragnarok” e сингълът, с който гръмко разбрахме за “The Mandrake Project”. Освен зарибяващия стоунърски риф и мелодичен припев, нищо друго не прави добро впечатление. Ако сте имали и щастието да гледате клипа, вероятно сте били точно толкова смутени, колкото мен. Малко след него получихме и втори сингъл, отново с клип – “Rain on the Graves”. Вероятно имах прекалено завишени очаквания към този запис и тези две изпълнения от средно ниво с посредствени клипове леко попариха надеждите ми за втори “Chemical Wedding” или “Accident of Birth”. Но нека все пак обърнем внимание на целия албум. Двата сингъла са съответно първа и трета песен в него и моментално се концентрирам върху трака между тях – “Many Doors to Hell”. Той автоматично ни връща в релси с изключително съвременно, радиофонично звучене и лек поп-рок бийт, който забелязваме често в новите неща на Ghost например. Веднага навързваме и окултно-мистичния текст към тази тенденция. Вероятно точно тази ниша са гонили Bruce и Roy Z и определено им се е получило.
В “Resurrection Men” веднага ни поема страхотен риф и галопиращ ритъм. Постепенно се усещам, че вдигам volume-то до един предел, който не е подходящ за околните. Супер мръсни и тежки рифове, от които прехапвам устни и се моля за душите на споменатите съседи. Окей, тук вече сме в играта – изравнихме 2 на 2, а сме още в първото полувреме. “Fingers in the Wounds” също започва обещаващо с яки клавирни партии и страхотен текст. Масивният припев автоматично превръща това парче в един от гвоздеите тук. Следва “Eternity Has Failed”, която вече сме слушали под името “If Eternity Should Fail” в “The Book of Souls”на Iron Maiden. Steve Harris тогава е решил, че тя би се вписала прекрасно в албума и определено не е сбъркал. Любопитно е да чуем и първоначалната версия на Dickinson, която е с повече оркестрации и по-различен аранжимент, но наличието ѝ в траклиста стои като пълнеж. Беше достатъчно да си остане като B-side сингъл на “Afterglow of Ragnarok”. Важно е да отбележим, че неведнъж песен от соловото творчество на Dickinson бива взета от Maiden. Същото става и с “Bring Your Daughter… to the Slaughter”, която Bruce записва за саундтрака на „Кошмари на Елм Стрийт“. Забележете, че тогава тя не се появява в никой от соловите му албуми.
“Mistress of Mercy” започва ударно, но някак си звучи като симбиоза между “Freak” от “Accident Of Birth” и “Headswitch” от “Skunkworks”. Освен припева, нищо друго в нея не грабва, и скачаме към “Face In The Mirror” – доста неуспешен опит за балада. Безидеен припев, монотонно и отегчително пеене без никаква динамика и болезнено повтаряне на “Look at Your Face… in the Mirror”. Началото на “Shadow of the Gods” също е баладично, но за разлика от предното недоразумение, вокалната линия е доста по-динамична и песента звучи по-масивно. Има една мистичност и меланхолия, напомняща на “The Chemical Wedding”. Точно в средата на песента преминава газещ риф с доста тежки вокални пасажи. Албумът завършва с деветминутната композиция “Sonata (Immortal Beloved)” – изцяло бавна, но въздействаща. За разлика от други по-бавни моменти в записа, които доскучават, тук спокойно можем да се наслаждаваме на една Pink Floyd-ска атмосфера, особено в края на парчето със страхотните сола на Roy Z.
Като теглим чертата и се запитаме заслужаваха ли си тези 19 години чакане, отговорът е: и да, и не! Да, чудесно е, че получаваме нова музика от Bruce и Roy Z, но същевременно оставаме и с чувството за нещо скалъпено и недоизмислено, довършено в последния момент, за да отбие номера. Като погледнем обаче назад към дискографията на Bruce, там никога не е имало постоянство. Във всеки албум както прекрасни композиции, така и неща, записани „на ташак“. Но явно това е начинът, по-който Сирената успява да сложи ясна граница между собственото творчество и Iron Maiden.
