“Още от същото” е кариерна тактика, която се оказва изключително успешна за множество проекти и състави, та измежду тях и Чичо Пейн. “Същото” не е най-хайп работата на света, но пък не може всичко да е риботрепачки и вратотрошачки.
Филмът – не проблемът – е друг. “I Am”, на финал, ме накара да се чувствам сякаш съм съпреживял кризата на средната възраст на Пешо. И, да ви кажа честно, като гледам траклиста, сега все повече ми прилича на концептуален албум.
На този етап или аз съм много объркан и възмутен – може би има нещо общо с поредните прииждащи политически избори – или из тези парчета се крие социален подтекст. Така де, зле прикрит е с лоши метафори, но мисля, че това е съзнателен избор. Сякаш Пешера ги е направил очевидни, че да може да вникнем в тях. Трудно ми е да ви ги похваля, но пък ще споделя, че съм съгласен с голяма част от изводите. Поне с тия, дето не говорят за смъртта, кончината, края на живота и неизбежната последна глътка въздух.
То хубаво, ама тези тракове ще ги слушаме, няма да ги четем във вестника. Каква е хавата със звука? Ами, музиката е това, което очакваме. Ако ви кажа, че парчето “Revolution” е единственият сюрприз в целия труд, няма да ви излъжа. Но пък никъде не пише, че това е нещо лошо. Всеки музикант може да ви каже, че е истинско предизвикателство да пишеш праволинейна и логична музика.
Та, тогава въпросът се видоизменя: интересна ли е музиката тук? Ако сте фенове на Pain и сте жадни за “още от същото” – да. Ако не, Combichrist пуснаха един доста див албум наскоро.
Може би си личи, но ми е малко трудно да коментирам това издание. И сега ще ви обясня защо по много лесен начин. Върнете се десет години назад и си представете как се срещате с някой, който държи нов диск на Pain. Питате що е то и отговорът е, цитирам:
“Това е албум на индъстриъл метъл гигант, в който има точно три хита, от които само два са практически нови. Няколко от парчетата са записани преди има-няма десетилетие, а измежду всичкото се крият цели три балади (?!?). А, и в цялото нещо иде реч за екзистенциална криза.”
Ще си го купите ли? Мхм. И аз така си помислих.
През 2024-та, Alf Peter Tägtgren, на нескромната – но и далеч от преклонна – възраст от 53 години, пише линията “I won’t grow up” (няма да порасна) в албум, чийто основен ангажимент е проблемът “I don’t want to grow old” (не искам да остарея). Второто остава неизказано.
Вижте, пичаги, баба ми на 65 с една ръка отваряше буркани, с които баща ми едва се справяше на 37. Това е знаела и това е правила. Какво сте научили вие и как ще го правите по-добре на 65 е истинският въпрос, заслужаващ вашето внимание. Възрастта не показва колко си остарял: тя е там да свидетелства колко си помъдрял. И ако там има пролука, не знам какво се случва. Но ако ви трябва да стигнете до отговора, катарзиси като “I Am”, стига да са ви по вкуса, са добра пързалка.
Но пък вижте сега, от една група, дето много харесвам, съм научил един ценен лаф: Don't you wanna live twice? Абе, като цяло, саморефлексията е хубаво нещо.
