Stéphane “Neige” Paut е един от най-оригиналните и смели мислители в метъла за последните две десетилетия. Закономерно, пътят на основния му проект Alcest рефлектира израстването му като личност и творец – от заразителния младежки ентусиазъм в “Souvenirs d'un autre monde” до пространните замечтани пейзажи на “Spiritual Instinct”. Цели пет години по-късно седмият му студиен опус не би могъл да е натоварен с повече очаквания.
“Les chants de l'aurore” е като поредна среща с най-добрия ти приятел, с когото отдавна сте споделили всичко важно, но въпреки това – или пък точно заради това – продължавате да черпите удоволствие от взаимната си компания. Някои биха го нарекли монотонен и това не би било напълно лишено от основание, но тъкмо бавното развитие на темите чрез повторението им изгражда саундтраковото чувство, за което името Alcest се превърна в нарицателно. Водещият принцип на Neige за красота в простотата е съхранен и тук – доказателство, че музиката не се нуждае от сложни инструментални форми или чести смени в размера, за да въздейства емоционално.
Стиловата формула също е позната: шугейз, пост-рок и полъх от атмосферичен блек метъл се преплитат в постоянно менящи се пропорции, а бавна, почти валсова тремоло рифовка и разложени хармонии изграждат скелета на композициите. След сравнително мрачните “Kodama” и “Spiritual Instinct”, “Les chants de l'aurore” звучи изненадващо приповдигнато. Залагайки на мажорни гами, седемте песни за зората обгръщат слушателя в онова характерно усещане за топлина, уют и спокойствие, спечелило толкова почитатели на бандата в “Écailles de lune” и “Les voyages de l'âme”.
Записът е ознаменуван от поредното невероятно представяне на Winterhalter, който създава обсебваща ритмика и сменя амплоата си с умението на прогресив майстор от 70-те. Богато оркестрирани и подплатени от ефирни хорове изпълнения като “Komorebi” и “Flamme Jumelle” се борят с моментните изблици на агресия в “L’Envol” и “Améthyste”, докато пиано минимализмът на “Réminiscence” и “L'adieu” вади на преден план прочувствените вокали на Neige. “L'enfant de la lune” – може би най-големият шедьовър тук – е звуков израз на меланхолията по скъпи времена, които няма да се върнат, но които са те направили човека, който си.
Макар да не покорява нови върхове, “Les chants de l'aurore” не слиза под изключителното ниво, което сме свикнали да очакваме от Alcest. Това е съвършената съзерцателна музика за мечтатели – едновременно носталгична и духовна, без капка превзетост. Истинско пиршество за слуха и съзнанието, което неизменно затрогва, дори да не разбираш и думичка от текстовете.
