Dark Tranquillity са ако не най-значимата, то със сигурност най-оригиналната формация в светата троица на гьотеборгския мелодичен дет метъл. И докато At the Gates хибернираха в десетилетен ступор, а In Flames се лашкаха между комерсиализъм и безидейност, тъкмо Martin Henriksson, Niklas Sundin, Anders Jivarp и Mikael Stanne определяха посоката на жанра и постоянно усъвършенстваха формулата му. Или поне така бе доскоро.
Уви, дори иконите не са вечни. Нито Henriksson, нито Sundin, нито Jivarp вече са в групата и това поражда съвсем легитимния въпрос доколко настоящият състав има правото да носи легендарното си име. Да, Stanne си остава гениален вокалист и текстописец, а квази-готикарската електроника на Martin Brändström носи много ценно разнообразие, но есенцията на Dark Tranquillity винаги се е криела някъде между обсебващата мелодичност, обузданата меланхолия и усещането за неведома заплаха, надвиснала току отвъд хоризонта – своего рода музикален израз на магическия реализъм. Именно тази тайнствена атмосфера липсва в “Endtime Signals”, също както липсваше и в предхождащия го “Moment”.
Макар да са ефикасно композирани и безупречно изсвирени, дванадесетте нови парчета просто не ангажират и не вдъхновяват по същия начин, по който го правеха тези в “Projector”, “Character” или “Fiction”. Предъвкването на познати мотиви от въпросните класики прави изпълнения като “Shivers and Voids”, “The Last Imagination” и “Enforced Perspective” шаблонни до такава степен, че предизвикват дежа вю. Неприятно впечатление оставя и фактът, че вместо да се опита да прокара някакъв собствен стил, китаристът Johan Reinholdz през повечето време се мъчи – къде успешно, къде не толкова – да емулира фразата на именитите си предшественици.
За щастие, тук има и автентични хитове: “Not Nothing” носи част от обаянието на “The Grandest Accusation”, а химновата мелодия и завладяващият припев на “Neuronal Fire” я правят сигурен титуляр за концертния сетлист на бандата. “Drowned Out Voices” успешно съвкупява преобладаващата си агресия с неочаквана лиричност, но в контраст “Unforgivable” и “Our Disconnect” са откровен пълнеж. Най-ценните попадения в албума обаче се случват в редките моменти, когато петимата си позволяват да кривнат от утъпканата пътека и да изследват недотам познати територии. Напрегнатата рифовка и забележителното солиране в “A Bleaker Sun” я превръщат в кулминацията на записа, докато изящно оркестрираните “One of Us Is Gone” и “False Reflection” поставят акцент върху извънземните вокали на Stanne и се отличават с искрена емоционалност.
Разглеждан във вакуум, “Endtime Signals” е първокласен албум, но в контекста на дискографията на Dark Tranquillity по-скоро прилича на движение по инерция. Понастоящем групата има остра нужда от преоценка на целите и критериите си, защото пред перспективата за трето поред издание с още от същото, идеята за разформироване започва да изглежда по-приемлива.
