Да наречем Wintersun една от най-противоречивите съвременни метъл групи би било прекалено умерено твърдение. Геният на лидера им Jari Mäenpää е безспорен, но начинът, по който понякога същият откровено се гаври с надеждите на почитателите си, е не по-малко отвратителен. Клишето за обратнопропорционалното съотношение между количество и качество в изкуството е дъвкано достатъчно пъти и в Metal World като цяло сме на мнение, че е за предпочитане да почакаш повече за по-качествен продукт, но все някъде трябва да се тегли чертата.
За съжаление, от един момент насетне пословичният перфекционизъм на Jari започна да изглежда повече като мързел и протакане. От издаването на “The Forest Seasons” минаха седем години, а от появата на “Time I” – цели дванадесет. Този факт закономерно превръща “Time II” в един от най-чаканите албуми от много време насам, което разкрива и съответното поле за разочарование.
Записът продължава директно от там, където свърши първата му част. Това му придава известни носталгични краски, но и го кара да звучи малко странно. Всъщност единственият му проблем не се корени в липсата на силни идеи, виртуозно свирене или завладяваща атмосфера, а в това, че не предлага абсолютно нищо, което вече да не сме чували многократно от групата. За болшинството състави това не би било кой знае какъв недостатък, но тъкмо жанровите иновации са факторът, който винаги е бил определящ за култовия статут на Wintersun сред метъл общността.
Тук са познатите епични хорове и многопластови оркестрации, майсторското редуване между чисти и харш вокали, феноменалните китарни сола на Jari и Teemu, както и характерната симбиоза между меланхолия и агресия. Въобще рецептата за един образцов Wintersun е налице и все пак, дори след многократно слушане, нещо неназовимо продължава да се губи.
Получаваме четири сериозни композиции и две инструментални интерлюдии, разчупващи хода на творбата. “The Way of the Fire” е парче, болезнено познато на феновете вече повече от десетилетие – скоростна вакханалия от преплитащи се мотиви и техническо съвършенство. По-обузданата, почти тържествена “One with the Shadows” напомня великолепието на “Death and the Healing”, докато еклектичната “Storm”, макар да не е съвсем от калибъра на “Sons of Winter and Stars”, обладава сходен интензитет и се явява кулминация на целия опус. Азиатският фолклорен привкус, пропил всички песни, е особено силен в “Silver Leaves”, чиито топла емоционалност и симфонично обаяние са повече от достоен завършек на един колкото сложен, толкова и възнаграждаващ труд.
“Time I” и “Time II” реално са един албум и трябва да се разглеждат като такъв, но огромното отстояние между тях прави това меко казано трудно. Те трябваше да излязат заедно, или поне втората половина да се появи в рамките най-много на година-две след първата. Вместо това, сега имаме един разпокъсан шедьовър, който само времето (no pun intended) може да съедини.
