В екстремните дебри на фюнеръл дуум метъла честите издания не са обичайни. Само виж големите имена. Трудно ще попаднеш на група с над десет заглавия в каталога си. Monolithe обаче са сравнително продуктивни. Вероятно това се дължи на факта, че макар и да са етикетирани като фюнеръл проект, те рядко навлизат изцяло в него. Фундаментът, върху който стъпват французите в по-късните си албуми, се придържа почти изцяло в дет-дуум границите.
В десетия си албум групата ни посреща с обновен състав и sci-fi концепция. Реално песните са пет. Всяка от тях е дълга точно десет минути. Между всяка има междинен запис от по една минута. Това, разбира се, е направено напълно умишлено. Работата е там, че в действителност идеята не е чак толкова добра, колкото може би е изглеждала в началото. Да си поставиш точна граница за дължината на дадено произведение, преди да си го създал, може да се окаже творчески възпрепятстващо. Учудващо, в “Black Hole District” щетите от този подход са минимални и това се дължи или на чист късмет, или на композиторски опит (какъвто със сигурност не липсва).
Петте дългосвирещи пиеси тук са пример за това как се пише качествен дуум метъл. Французите правят всичко възможно да задържат вниманието на слушателя през цялото време, служейки си с всякакви хитрини: прогресарски ритмови заигравки; редуване на ръмжащи и чисти вокали с речитативи; множество клавири и синтове. Последните са важна съставна част от атмосферата на записа и често се използват за засилване на мелодичността на съответната композиция. Благодарение на тях и на разнообразните китари, в даден момент Monolithe успяват да съчетаят суровия презокеански дуум на Evoken с европейската атмосферичност на Skepticism. В други моменти пък французите се обръщат за вдъхновение и към легендарната британска школа. “Sentience Amidst the Lights” би могла да мине за песен на My Dying Bride, ако атмосферата ѝ беше по-традиционна. Цялостно пък в по-бързите моменти се долавя познатият ни от Големите три от Peaceville маниер на лавиране между дет-дуум и готик. В чистите вокали се долавят вдъхновения от Aaron Stainthorpe и Nick Holmes, но в комбинация с неравноделните ритми музиката на тези места по-скоро придобива скандинавски привкус и напомня за прогресив титани като Enslaved и Opeth. Прекрасен пример в случая е “On the Run to Nowhere”, където групата обединява по брилянтен начин всички елементи на едно място.
“Black Hole District” показва опит и улегналост, но и все още разпалена искра за самоусъвършенстване и развитие. Monolithe надграждат с още едно силно заглавие в дискографията си.
