Предвид количеството джангър, което звучи от нас, не бих се учудил, ако си ме представяте като безкултурен варварин. Но съм готов да ви оборя с едно единствено твърдение: аз съм огромен фен на Opeth. И както знаем, всеки метъл, който каже това на глас, веднагически става начетен, насвирен, нагледан и придобива всичките там други суперлативи.

Ама к’во да правиш? Opeth са си един от топ съставите на света и всеки техен нов релийз е празник. Ся, колко би ти се празнувало като заглавието е “The Last Will and Testament” (за някой, де е умрял, ще се дума, сиреч!), ти ще си решиш, Саше.

Тъй. Смъртта идва неочаквано, защото никой не иска да вярва в очакваната смърт, та и този епос така започва: изневиделица. Само дето креативният похват не ме хвана колкото трябваше. Неочакваната смърт сковава дори храчката в гърлото на уличния пънкар, не заради случката, а заради контекста: хората и събитията, на които влияе. А това е малко сложно да се изрази само в музика. Отделям толкова време на този момент, защото ми е парадоксален: хем го уважавам мега много, хем не ме кефи.

Музиката в първата половина на записа е по-тежка, даже леко ретро в контекста на дискографията на шведите. Композициите са преднамерено несъобразителни с конвенционални музикални идеи, а последните са си генерално почти неприложими спрямо Opeth и без това. Пак е много яко, пак е креативно, ама е по-мрачно и сякаш не чух толкова готини идеи, колкото в последните няколко издания.

Дивия пример: "§4" ни показва Opeth, каквито никога не сме ги чували. Което ще рече: тази група не е свирила точно такова нещо до сега. Самото нещо обаче не е иновативно. Просто изпълнението е зверски добро. Но това въобще не пречи на въпросния трак да ми е любимият от изданието към момента.

С втората половина на албума обаче нещата стават интересни. Парчетата са по-креативни, а идеите им са презентирани по начин, който резултира в наслада, а не само във вдигнати вежди. Та, като изключим, че “§5” фейдва, понеже не знае как да приключи, и се чувствам обиден, защото това последното можеше да го послушам още известно време, Михаиле, генерално хавата важи.

Малко се чувствах сякаш на кино го гледам тоя албум. Историята му имаше по-засилено присъствие от може би всеки друг в дискографията – не като концепция или качество на наратива, а като елементика, дефинираща начина, по който музиката звучи в цялост. Ако оцеляхте след последното изречение: поздравление!

Беше ми интересно да слушам този траклист, но не мога да предвидя ситуация, в която бих си го пуснал пак. В същото време го оцених достатъчно, че да искам да го притежавам на плоча. Което е моят начин да ви кажа, че звучи перфектно, но това няма смисъл да се коментира в случая.

Докато сме на темата: като се ревюира работа на Opeth, да не се каже, че Mikael Åkerfeldt се справя отлично, е генерална форма на богохулство. Този път обаче се справя още по-пъстро точно защото случките в музиката му дават възможност да приема различни роли и очевидно се е изкефил, докато реализира идеята.

Големият въпрос: това ли е най-великият албум на Opeth досега? Не. Това е една много яка идея, която е щукнала на бандата и са я реализирали точно така, както са си я представяли, и това е достатъчно. Просто резултатът е по-нишов. А да си нишова концепция във вече нишов музикален жанр е хипер-високата летва.

Никой с акъла си няма да се оплаче, че “The Last Will and Testament” се е случил, но едва ли ще бъде любим на значителна част от фенбазата на групата. А последните на този етап могат да си позволят да правят точно каквото си искат. И го направиха. И пак звучи яко, мамата.