Годината е някоя между 1995-а и 2005-а. По телевизията дават “Buffy: the Vampire Slayer”, някой в ъгъла играе “Vampire: The Masquerade – Bloodlines” на бял кютюк. Всеки мечтае да изглежда като герой от “Матрицата”, живеещ в катедралата на Нотр Дам, а миризмата на тютюнев дим е неизбежна и необременена.

Ако цялото това изказване ви жегва на някое специално място, честито: печелите да не трябва да четете нататък, защото вече ви гарантирам, че “One Assassination Under God – Chapter 1” на Marilyn Manson ще ви изкефи.

Сега, аз съм си тежкарче и предпочитам по-хардкор излиянията на индивида, Саше, но когато ми се сервира 43 минути висококачественa атмосфера от гореупоменатия характер, как да откажа? Особено когато аз самият съм продукт на нещата, които обичам, а много от тях – и колко е хубаво това всъщност! – звучат точно така.

Негово превъзходителство Manson е изшмъркал тая формула с цел да ни сервира девет трака чист кеф. Всеки един от тях може безконфликтно да звучи в онези години, но на всичките им личи, че са записвани в сегашно време. Няма бръждене и блъскащи се честоти, кристална работа. Нещо повече: през цялото време изданието отдава почит на въпросния култов звук, но никога не го копира напълно.

Без съмнение, “OAUG” е един от най-приятните албуми, които съм слушал тази година. Яки мелодии, пристрастяващи индъстриъл рифове и стабилна доза кукички: това са тайните съставки зад мощта на този траклист. И впрочем нека сме честни: 2024-та беше силна за тежката музика, така че баш накрая да има още едно нещо, което да можем да окачествим по този начин, си е постижение от особен характер.

Или, простичко казано: още на първо слушане три от парчетата си ги пуснах поне по още веднъж, което става изключително рядко (и никога в този жанр).

Моментът, от който искам да избягам: “Chapter 1”. Драйфа ми се от този похват, защото винаги се прилага на силни издания и винаги, ама винаги става нещо с чаканата втора част. Я се забави пет-шест години, я въобще не се случи, или пък най-лошото: случва се и звукът няма нищо общо с част 1, което обезсмисля тактиката изцяло. Ама на този етап ни остава само да се надяваме.

Разбира се, истинските фенове на този монохромен бонбон знаят, че тук нещата опират до наратив. Manson винаги е оркестрирал грандиозни, апокалиптични епоси в своята музика и съдържанието тук е обещаващо. Просто се надявам амбицията да не погълне музиката за следващото издание.

И то да се случи скоро. Защото определено искам още от това. Абе, Саше, говори каквото искаш, ама не е само до носталгия, да знаеш.