Абе, излиза тоя албум, пускам го и почвам да вършея. Мия чинии там, чистя пистолети, пека глина: знаеш как е. И изведнъж почва Bring me the Horizon. Ама аз не съм поръчвал никакъв хоризонт, та свалям жълтите латексови ръкавици размер XXL и проверявам плейлиста: пише Архитекти. Почвам да чеша чутурата с опакото на розовата ми четка за прах, ама не ми се получава да го измисля. Облягам се на вседостъпния омнипотентен онлайн ресурс Wikipedia и там пише следното:
Jordan, клавиристът на BMTH си тръгна от онази група, ама е продуцирал “някои парчета” от “The Sky, The Earth & All Between”. Абсолютно честно ти казвам: въобще не са само “някои”. И продължавам с искрените излияния: хич не ми дреме. Добре, че е той!
Ще те излъжа баш коя пирамида строяха в ония години, ама ако по време на първите им прояви ме беше питал, щях пари да заложа, че Architects нямат шанс да прокопсат. Обаче момчетата се доказаха като върли капиталисти – взеха да опипват мекото и да си учат уроците.
Текущият релийз е яко вдъхновен от BMTH, дума да няма. Те, на свой ред пък, са яко (и признато, което е важно) повлияни от работата на Mick Gordon, което е стигнало и до Architects под формата на краден риф от “The Only Thing They Fear is You” в “Whiplash”. Да, трябва много да ги е срам, ама ако тръгна да изброявам количеството състави, дето направиха същата простотия в последните години, ще сме тук цял ден, така че: нека само да не се повтаря, а?
Музиката на Architects винаги ми е била като дюнер, в който картофите и соса спасяват положението, защото зеленчуците са стари, а месото само мършавите улични котки го ядат. Бандата е известна с това, че знае как да си пласира синглите, които често са адски добри – не мога да си кривя душата – ама оттам нататък материалът трудно ще хване по-образован слушател, с метална пила в задния джоб като мен.
Супер-елегантно наименованият “TSTEAAB” обаче се усеща като свеж старт за състава. Въобще го зачитам като първия запис на Architects II: Interior Designers. Има повече внимание към детайла, работата с едно такова псевдо-понятие като “динамика” е ненадмината в контекста на дискографията на същите, а мелодиката просто си е намерила мястото в композициите им по най-правилния начин. Да, очевидно, предвид множеството предходни издания, това не идва от място на искреност, а от нужда от адаптация и гореспоменатия Йордан Хоризонтов, ама… к’во като?
“Blackhole”, подобно на основния сингъл от миналия албум, е тотален трепач и парче, което си струва да отидеш да чуеш на живо. Други песни обаче, като “Everything Ends”, направо си звучат като BMTH. Съответно това е и големият проблем на изданието: липсва му оригиналност, колкото и да е приятно за слушане.
Sam Carter вряска много яко – факт, но в един момент ти писва малко, особено когато имаме контраста с чистите вокали, с които се справя добре. Ушеизвадно е, че там има дигитална намеса, но нека игнорираме това, за да направим удобен за текста извод: щом в чистите вокали можем да си владеем гласа така, че композицията да стане по-добра, какво ни спира да приложим същата практика и към тежките вокали?
Преди съм харесвал или само идеи, или само определени сингли от репертоара на Architects. “Небето, земята и промеждутъка им” обаче е първият им албум, който всъщност ме изкефи и бих си пуснал пак. Вярно, ще го направя поради причини, които са малко отвъд бандата, но пък същите ги приемам и като добра поличба. Предпочитам сдържан и не изцяло оригинален плейлист пред хаотичната зверщина, която често откривах в работата им до сега.
Нямам грам съмнение, че този запис ще е турбо-успешен за групата, защото тия работи, дето си ги говорим тук, остават невидими и нечути за 90% от сганта по фестивалите. Обаче това не значи, че ние, просветлените, нямаме право на претенции. Нека обобщя от името на всички: другия път пак, ама с пожелание да намерят себе си, своя звук и да ни разбият.
Засега пишем ГТП-то взето с особено мнение.
