Paradise Lost е група със завидно стабилна откъм качество дискография. Това е важно да се отбележи, предвид множеството творчески превъплъщения на британците през годините и тоталния им отказ да стоят на едно място. Днес дори силно експерименталният и не особено добре приет от някои фенове период на бандата от края на 90-те и началото на новия век се възприема положително. Или ако не друго, му се признава влиянието върху развитието на метъл музиката. Защото едно нещо никой не може да отрече – приносът на Paradise Lost в това отношение е огромен.
“Ascension” заварва квинтета в късната му фаза. Тук британците вече не търсят новото, а предпочитат да работят с и без това многото, насъбрано през годините. Всъщност творчеството на бандата се развива интересно от създаването ѝ досега. След противоречивите “Host” (1999) и “Believe In Nothing” (2001), музикантите решават със следващите си заглавия да се завърнат към по-тежкия готик/дуум, който след това прераства в суров дет-дуум и кулминира в “The Plague Within” (2015) и “Medusa” (2017).
Обединяването на различните елементи започна чак в “Obsidian” – шестнайсетия албум на британците, който през 2020-а зае първото място в годишната класация на Metal World. Този подход не е непознат. Много групи го правят, но повечето започват по-рано. Затова и днешната позиция на Paradise Lost е толкова интригуваща. Музикантите са във върхова форма, на творческия си тезгях разполагат с огромен набор от инструменти и тепърва търсят начин как да използват колкото се може повече от тях за създаването на една хомогенна творба. “Obsidian” беше само леко загатване за необятните възможности пред тях.
“Ascension” изстрелва групата на съвсем различно ниво. Новият запис показва, че предшественикът му действително е бил минималистичен и плах опит за нагазване в дълбокото. Тук бандата работи с огромни дори за нея мащаби. В един албум слушаме толкова много различни елементи и стилове, че е цяло чудо как всичко това успява да се събере в малко над 50 минути, без да звучи хаотично, несвързано и разпиляно. “Ascension” е своеобразна компилация от най-доброто на Paradise Lost през годините – от големите класики “Gothic”, “Icon” и “Draconian Times”, през нестандартния “Host”, готически мрачния “In Requiem”, та чак до суровостта на “The Plague Within”.
Продукцията е силна. Инструменталистите, които, с изключение на барабаниста, са заедно още от самото начало през 1988-ма година, звучат феноменално. Солата на Greg Mackintosh (който е и продуцент на албума) са меланхолични и емоционални. В същото време емблематичният и любим на феновете остър и изпържен от гейн тон на китарата му внася така познатата и необходима мощ, характерна за Paradise Lost.
За Nick Holmes каквото и да се каже, ще е малко. Вокалистът е изградил име на един от най-големите в метъла и това е напълно заслужено. В “Ascension” лириката е дълбока и поетична, но емоцията, с която Holmes я изпълнява, я издига още повече. Певецът вади всички трикове от ръкава: внушителни дет метъл ревове; типичните за готика ниски баритонови песнопения; дрезгави деветдесетарски хеви метъл вокали и дори чисти височини, навлизащи в теноров регистър. От много години не бяхме слушали Nick Holmes да пее по този начин и с толкова разнообразни техники.
Очевидно беше, че Paradise Lost са в добра форма, но никой не очакваше върховете, които групата достига в седемнайсетия си албум. Няма да е пресилено твърдението, че “Ascension” е най-силният албум на британците буквално от “Draconian Times” (1995) насам. Много малко групи успяват да поддържат подобно ниво на такъв етап от кариерата си. През 2025-а година Paradise Lost постигнаха нещо наистина изумително.
