URNE са представители на следващото поколение – тези, които вероятно ще бъдат новите големи след някое и друго десетилетие, стига да си изиграят картите правилно. Подобни музиканти ни дават възможност и да си сверим часовниците с настоящето. Така разбираме, че влиянието на банди като Mastodon и Gojira е вече наистина осезаемо и дори съпоставимо с това на авторитетите от 80-те и 90-те години.
URNE не крият приемствеността си с гореспоменатите и това ги прави още по-интригуващи. Британците умело съчетават слъдж с груув, с дет, с прогресив, че дори и с метълкор. При всичките тези жанрови разклонения, триото все пак се стреми да пази крехкия баланс, който лесно може да бъде и нарушен. “Setting Fire to the Sky” е със същото качество, но с по-различни силни страни от “A Feast on Sorrow” (2023) и “Serpent & Spirit” (2021).
Със своите 49 минути, третият албум на британците се слуша лесно и макар да му трябват няколко завъртания, влиза под кожата сравнително бързо. Музикантите хитро са заложили на ударно начало с “Be Not Dismayed”, “Weeping to the World” и “The Spirit, Alive”. Трите песни са с праволинейна структура, позволяваща да се обърне повече внимание на стегнатото и добре стиковано инструментално изпълнение. Вокалистът (и басист) Joe Nally показва способност за композиране на силни вокални линии, особено при чистите припеви. В някои моменти те са прости и движещи се в хармонията, зададена от другите инструменти (“Be Not Dismayed”), но в други изненадват приятно с разпевността си (“The Spirit, Alive”). При всички положения това не са типичните метълкор припеви. Въпреки кристално чистия глас, мелодиите си позволяват да взимат от мръснишкото и лепкаво слъджаджийско звучене на Mastodon, Neurosis и Crowbar.
Оттук нататък с всяко следващо заглавие записът претърпява плавно развитие. Композициите постепенно стават по-бавни, тежки и сложни. Едноименната песен и “The Ancient Horizon” са свързващото звено, след което връхлита седемминутната “Towards the Harmony Hall”. Може би най-силната композиция тук, тя стартира с бесен и насечен груув/дет метъл, познат ни много добре от Gojira, The Haunted и по-модерните Orbit Culture. Joe Nally отново впечатлява, този път с гърлени ревове в куплетите и от време на време контрастиращо им хардкор крещене. Тук са и едни от най-силните ударни моменти на барабаниста James Cook. Във втората си половина “Towards the Harmony Hall” затихва и оставя място на баладичните чисти китари на Angus Neyra. Това продължава известно време, докато изненадващо точно преди финала песента не изригва с агресивен двукасов ритъм, на моменти влизащ в бластбийтове, и тежък дисторшън на шестте струни.
Споменавайки Angus Neyra, китаристът блести в “Harken the Waves”. Свиренето му е разнообразно и редува разложени акорди в основния прогресарски риф, технично свирене върху неравноделния ритъм на куплетите и пространствено акомпаниране вокалите на гостуващия Troy Sanders (Mastodon) в припева и преходните части.
Ако не броим бонус песента “Nocturnal Forms”, албумът всъщност приключва с баладата “Breathe”, в която участва и челистката Jo Quail. Финалът е меланхоличен, но структурата е градивна, а това придава оптимизъм и надежда.
“Setting Fire to the Sky”, в ролята си на трети албум, е важен за URNE, защото именно сега е моментът групата да бъде правилно позиционирана на метъл сцената. Отвсякъде личи, че в този запис са вложени талант и усилия, но също и много мисъл. Правилната подредба на песните, добре подбраните гости, обложката – все важни детайли, по принцип открояващи отличните от добрите албуми. А “Setting Fire to the Sky” без съмнение е отличен.
