Джузепе, как така са минали почти десет години от ревюто ми на “Wolves” на Story of the Year? Т’ва е страшна мисъл, и не знам кое повече ме ужасява: че е все така актуален, или че сякаш го обсъждахме само преди година-две? За капак, така добре съм рекнал нещата там, че направо ми е трудно да перифразирам. Накратко казано: ако не слушате Story of the Year – да сте ги слушали.

В гореупоменатия предшественик бандата успешно беше примесила своя типичен звук с носталгичните отзвуци на 80-те. Макар че “A.R.S.O.N.” звучи доста по-модерно, то само по обложката си личи, че не сме се завърнали чак толкова напред в бъдещето.

Цъкаш “плей” и откриващият трак не чака втора покана. Залива те дефинитивен звук, който разграничава това издание от всички други. Който си го може, го може, и SOTY отново доказват, че умеят да запазват музикалния си почерк във всякакви обстоятелства. Рифовете порят въздуха, брейкдауните автоматично те разклащат, но никога не се компрометира заложената свежест или мелодика.

Тук-таме се изправяме срещу очаквани, но добре сложени разножанрови сегменти: рап, RNB, скриймо и – разбира се! – пънкария! Именно поради тия си качества албумът е като обладан от тийнейджърски дух. Пеем и крещим за мисли без дом, любов без път и агресия без отвод. Направо си е впечатляващо, че това всичкото е създадено от хора, дето са на над 40 вече, просто защото на тоя етап са изпитали повече живот далеч от ония бурни емоции (а и дискографията им доказва, че не са от хората, дето са в застои там вовеки).

Има няколко парчоци на тегава тематика, но нито един от тях не звучи тъжно, което е супер характерно за тоя жанр. Впрочем, виждали ли сте колко е удовлетворяващо, когато чук удари пирон тъкмо както трябва и той се забие перфектно от първия път? Е, точно така звучи и финалът на изданието – леко архаично, но емблематично за едни десет години, които бяха много значими преди… повече от десет години.

Мисля, че траклистът разказва някаква обща история, но признавам, че изгубих нишката. Мислите ми бяха другаде: предвид, че SOTY са сред по-социално ангажираните състави, защо тук липсва повече политически подтекст? Все пак живеем в епоха, която всеки ден дава предостатъчно материал. Зачудих се дали този релийз не е просто огледало на една определена генерация и толкоз?

Впрочем, к’во е т’ва странно име? Означава “All Rage Still Only Numb” и вокалистът описва значението му като яд без спектакъл, без начин да излезе; израз, който да представлява емоционалната парализа, настъпваща, когато ти е супер тежко от много време. И тогава схванах, разбрах защо албумът звучи точно така, защо тъкмо това са темите му и защо социалната ангажираност привидно липсва. Самият албум е социалният коментар и, както винаги се оказва, супер-актуален.

В днешно време е лесно всичко да ти дойде в повече и да се изгубиш. Правилното често се оказва забранено, а тези, които държат истинската сила в ръцете си, се интересуват от други неща. Така че ние простосмъртните пеем и куфеем, изживявайки второ тийнейджърство. В първото не знаехме какво да правим с емоциите и чувствата си, а във второто просто осъзнаваме, че понякога просто няма какво да направим. Не и директно, не и така, както истински ни се иска.

По думите на артиста:

I need something more
erase everything I've said
suffering is such a bore
It's over now the dream is dead,
it's dead
it's dead

Което особено поетично се допълва с тези строфи от един от финалните тракове:

You kiss the sadness from my youth
so hold me tight while we both fade
tomorrow seems so far away
it's how you feel on me is
way better than high

Но ще ви оставя сами да се сетите защо, докато слушате “A. R. S. O. N.”.

Не знам за вас, ама аз ще го спукам от слушане тоя албум през лятото. И задължително ще сядам на паважа, когато мога. И когато диска се надере до неузнаваемост, ще си го закача някъде, така че да го грее слънцето, а отраженията му да скачат по стените ми като пламъците на пожар.