Halcyon Days не ги слушам. Вероятно нямаше и да разбера за тях ако не бяха пратили това промо. А на същото нямаше въобще да му обърна внимание, ако не бях прочел “Норвегия” и не бях видял яката обложка.

Веднага мога да ви спестя цялото ревю с няколко думи: тук си играем на носталгия. Траклистът звучи като резултата от разархивирането на един файл, изтеглен от супер съмнителен форум през 2009-2012, в чието заглавие присъстват поне няколко (ако не и всичките) от следните белези:

• [320kbps]
• www.
• HeAvY
• (NEW)
• byNoName~

Бандата претендира, че жанрът е метълкор, но си е съвсем пост-хардкор. Най-учудващото в цялата схема, Абдуле, е, че е в западен стил. Северните люде, тежкари или не, често се оказват създатели на някои от най-иновативните, докачливи и мелодични композиции, известни на човечеството. Е да, ама не. Факт: тук си говорим за Норвегия (само на мен ли ми замириса на изгоряло дърво и тамян?), ама пъстротата на арта е достатъчно красноречива.

Много е странно да слушам северняци да изпълняват музика, която сякаш Fearless Records са издали. Но пък фактът, че веднага се сещам за този лейбъл, също е достатъчно знаков. Нещо повече: групата сама признава, че е вдъхновена от собствената си носталгия и групите, които са слушали през ранните си години.

Лека турбулентност в наратива:

• Предният им албум също звучи така.
• Грам амортизация на идеята – още познато като иновация – няма тука.

Но пък на кого му е нужно? Материалът е затлачен по предназначение. Удавен в носталгия, той няма избор, освен да ви я върне и на вас, особено ако и вие сте сваляли файлове с подозрителни наименования едно време (“КАК ТАКА ЕДНО ВРЕМЕ?!” Да, и аз така си реагирах, като го четох при редакция, споко).

Всичкото е голям вайб. Спомням си как четях такива текстове в един през нощта на стария ми компютър, на който Half Life някак имаше loading screen-ове, с тъпата му не-скъпа, жична мишка и гадната му не-механична клавиатура и евтините ми не-монитъринг слушалки, и как редувах “Мале, туй дълбоко, уе” с “Вий за мастъринг да сте чували?” (докато още бях с евтините слушалки, но чак сега ми прозира иронията).

Честно, трябва ли да ви кажа нещо друго? Това ли е “Топлата Вода II: Завирането”? Не. Ламерско ли е? Малко, ама по готин начин, особено щом си го признават и е нарочно. Целта на творението е абсолютно постигната, така че кой съм аз да го коментирам на тоя етап? Не е за всеки, но едни няколко от вас ще се изкъртят.

Най-абсурден е начинът, по който мога да докажа, че е нарочно: мастерингът пак е зле, но е по-добре от работата в предходното издание. Топ!

Чак ми е смешно, че всичко това се случва точно в момент, в който преосмислям значението на носталгията. Якото на носталгията е, че като вземе да ти се случва, вероятно удря и разни други артисти, та има още неща, които да те връщат там. Ама пък е опасна. Мислите, родени там, могат да се превърнат в информационен риск.

Прекрасно е, когато открием, че можем да се чувстваме както преди – да се отърсим от страха, че най-хубавото е зад нас. Но е доста гадно когато се сещаш за преди, без да е същото. Или, по думите на артиста (усещате ли как това е новият ми фетиш?):

Last night, everything was fine
Now it’s Sunday mourning
And I'm running out of life|

Last night, escaping the daylight
Now it’s Sunday mourning
I am running out of night