Някъде около 2010-а година Dimmu Borgir решиха, че вече няма да издават албуми толкова начесто. Оттогава норвежците ни дадоха единствено “Eonian” (2018). Обещанията бяха, че качеството ще е за сметка на количеството. “Eonian” обаче не се оказа достатъчно убедителен. Странностите му доведоха до сериозни критики от така или иначе безкрайно критичната фенбаза на групата. Осем години по-късно Silenoz и Shagrath правят втори опит за качествен напредък.
В “Grand Serpent Rising” Dimmu все още акцентират подобаващо върху оркестрациите, но за разлика от “Eonian”, който бе много повече симфоничен, отколкото метъл, тук норвежците са се постарали да запазят баланса. Странно е, че получаваме такъв албум след напускането на култовия Galder, но явно това е накарало Silenoz да запретне ръкави. Резултатът е разнообразен албум с интелигентно съчетани инструментални елементи – достоен дебют за новия шестструнник Kjell Åge “Damage” Karlsen.
Изненадващо, дължината на записа не се отразява негативно. В това отношение първичните и умишлено бягащи от съвършенството блек фундаменти влизат в пряк сблъсък с амбициозността и грандиозния размах, типичен за симфоничния метъл. Като представители и на двата поджанра, Dimmu Borgir следва все пак да се придържат към границите на възможното. Тук обаче имаме материал от близо 70 минути – най-дългият албум на бандата до момента, изпреварващ влиятелния “Death Cult Armageddon” (2003). Въпреки това разнообразието вътре не отегчава. Суровото начало изненадва приятно и бързо въвлича в обстановката. “Ascent” и “As Seen in the Unseen” показват една почти забравена и зловеща страна на северняците, погребана още в края на 90-те години. “The Qryptfarer” остава в същия дух, но тук хитро започват да навлизат бароковите клавишни партии, които ще прераснат в цялостна внушителна оркестрация, когато дойде редът на “Ulvgjeld & Blodsodel”. Навлизаме в познатия зрял период на симфо-блек законодателите.
Акустични китари разнообразяват “Repository of Divine Transmutation”, която също се обръща за вдъхновение назад в годините с приятни блекендрол куплети, епични припеви и изненадващо китарно соло. Вече сме в средата на албума и точно тук Silenoz и Damage са във вихъра си. Вторият, с хеви метъл влиянията си, очевидно има принос в изграждането на феноменалния риф на “Slik Minnes En Alkymist”. От “Phantom of the Nemesis” до края музиката постоянно се променя, а групата прескача през различните етапи на творчеството си. От емблематичните “Puritanical Euphoric Misanthropia” (2001) и “Death Cult Armageddon” (2003), през откачения “Abrahadabra” (2010), до по-комерсиалния и хитово ориентиран “Eonian”.
Едва ли някой е очаквал, че Silenoz и Shagrath ще покажат подобна форма през 2026-а година. В “Grand Serpent Rising” групата не преоткрива звученето си, но му отрежда по-скоро събирателна роля. Записът изглежда като компилация от най-доброто през годините. Трябваше да мине известно време, но все пак по-добре късно, отколкото никога.
