Златните години на постгрънджа са в историята, а Shinedown никога повече няма да издадат албум с мащабите, размаха и влиянието на “The Sound of Madness” (2008). И дори и да не ни е чак такъв проблем да свикнем с този факт по отношение на други групи, то конкретно с тази е по-трудно, защото тук на теория не би трябвало да има място за провал. При барабанист като Barry Kerch, мултиинструменталист и продуцент като Eric Bass, вокален феномен като Brent Smith и всичкия композиторски потенциал, доказан неведнъж през годините, просто нямаш извинение да пишеш слаба музика. Парадоксът тук е, че въпреки гореспоменатото, Shinedown не са издавали наистина силен албум след “Amaryllis” (2012), който феновете също не харесаха напълно в началото и го бяха обявили за бледо копие на “The Sound of Madness”.
Лошото е, че самата група като че ли няма особен интерес да твори по начина, по който го правеше през първата половина от кариерата си. На два пъти музикантите опитаха да се прикрият зад някаква амбициозна концепция, която им донесе ограничен успех с “Attention Attention” (2018), но се сгромоляса с “Planet Zero” (2022). Този път няма и концепция. Носещият мързеливото заглавие “EI8HT” е просто осмият албум, наблъскан с 18 песни със средна дължина от три минути и малко, и обща продължителност от над един час. Това е много за радио-ориентиран алтърнатив рок, но очевидно вниманието на Shinedown е насочено към стрийминг платформите, където албум с много и все кратки песни е перфектната машина за пари.
Добрата новина е, че в “EI8HT” все пак има какво да се чуе, което поне го поставя над “Planet Zero”, вероятно и над “Threat to Survival” (2015), но не и над “Attention Attention”, а за съпоставка с нещо по-старо и дума не може да става. Добро впечатление прави театралността на откриващата “At the Bottom”, в която ясно личи необикновеният творчески почерк на Eric Bass. Ударните сингли “Dance, Kid, Dance” и “Safe and Sound” навяват приятни спомени за доброто старо време. Макар че лириката сякаш е писана от човек в криза на средната възраст, “Burning Down the Disco” също заслужава да бъде спомената. Със странните си електроники тя напомня на парчета от типа на “I’m Not Alright” от “Amaryllis”. “Machine Gun” пък успява да спаси втората половина на албума от монотонното умерено темпо и да вдъхне малко живот в записа. Баладите “Searchlight” и “Back to the Living” също са сред силните композиции и препращат към славните години на бандата.
Основните проблеми в “EI8HT” са два и са свързани най-вече с броя на песните и тяхната дължина. От една страна, по-стегнато и обрано съдържание, влизащо в стандартните 10-12 заглавия, щеше да даде няколко сериозни плюса на албума. От друга, добрите песни в записа имат нужда от малко повече пространство и време, за да се разгърнат. Повечето се усещат твърде кратки, сякаш музикантите са ги писали по задължение, бързайки да приключат с едната, за да започнат следващата.
При други обстоятелства, “EI8HT” можеше да е албум със стойността на “Amaryllis”. Талантът не изчезва току-така, просто други фактори надделяват. Shinedown все още могат да пишат вдъхновяваща музика и тук имаме немалко примери за това. Просто трябва да го поискат.
