Понякога е сряда сутрин и си спомняш, че светът е абсолютно непредвидим. Доста неща очаквах да се случат тази година, ама “DevilDriver да издадат най-добрия си албум до момента” със сигурност нямаше как да го очаквам.
Кратък обзор на контекста, за да оцените магнитуда на труса: груув-джангър банда на 20 години, която от смъртожадни мантри рязко смени на личностни драми за цели два дългосвирещи релийза изведнъж казва “Знаеш ли к’во?”, изплюва мазна, черна храчка на пода и допълва: “Гле’й ся.”
Само дето не гледаме, а слушаме “Strike and Kill” – безапелационно най-добрия албум на DevilDriver до момента.
Маниак, тук има 13 парчета и всичките са 100% от това, което прави DD значими. Жанрът е груув на R(age) скорост с щипка мелодет за вкус. Личностните драми, вече изхрачени, се пържат на летния пек, а тук ни посрещат по-значими неща. Говорим за първокласен джангър, отнесен до отмъщения, виндикация, наказани злосторници, агресия и всички други приятни неща, за които Пешо обича да слуша в градския транспорт, докато се прибира след десетчасова смяна в петък. И на Пешо неминуемо взема много да му се пие бира и да му се ходи на пого.
И точно тук е разковничето: ако си група като Шофьора-Дявол, особено след две десетилетия на сцена, знаеш точно къде ти е силата. Каквото и да си говорим, тази музика работи най-добре на живо. Като си ги слушаш сам вкъщи не е лошо, но въобще не е трудно да си представиш разликата в енергията, когато тия повествования кънтят към небесата, а в стъпалата си усещаш галопа от погото. За такъв тип групи е особено трудно да се надскочат, защото той джангърът си е джангър: вари го, печи го, пак си говорим за кардани, високи скорости и едни такива рифове и ръмжения, дето понякога звучат като радиото между станциите.
На мен ми е много любопитно как са го постигнали това. Те реално не са направили нещо гениално или иновативно, но звучи съзнателно и успешно, което е повече, отколкото мога да кажа за бая групи. Ето я простата формула:
- Спираш да ме занимаваш с лични драми. Хората не слушат джангър за такива работи. Освен ако не си Пантера. Ама не си. Никой не е, дори те може би не са вече.
- Като ще е гарга, нека е рошава: дай ми 100% джангър в 100% от времето, но подреди траклиста си така, че да не ми се драйфа след 12 минути.
- Пш, солиста. Отпусни я тая душа малко! Опъни ги тез струни като гайдар, ударил пет ракии и едно шкембе. По-високо. По-високо, ти казвам! Играй ся малко с пръстите. Машала!
- Ало, миксера и пасатора? Ако може да редим така, че мелодиката да изпъква, ще е супер. Да, знам че Dez Fafara звучи като булдог с бузи напълнени с пясък, но те уверявам, че ако си свършиш работата, тука мелодика има.
Чуваме ли някакво преосмисляне на джангъра? Не. Но е качествен джангър. Дяволът (смигнах ти, да знаеш) е в детайлите, особено в музиката на състав като DD. Той по естество няма какво да предложи, без те да си сменят жанра и стила. Но с една по-пъстра соло китара, няколко страхотни сола, повече мелодика в гласа на Dez и няколко яки реда текст в стил “I was war with a smile” нещата се получават.
Няма да си простя, ако не разчертая няколко пикови момента, които искрено ме изненадаха. Например “In the Moonlight” е най-уникалното парче на групата до момента. Както си върви целият траклист за смърт и убийства, изведнъж избухва това наративно, градивно парче, което дори за миг не си помисля, че ще е смотана балада, но въпреки това съдържа красиви фрази като:
She sleeps through storms
as they drift on by
She wears the stars
like a lullaby
И те въобще не са ограничени до по-мелодичните парчета. Друг пасаж, който ме впечатли, беше:
Tales pass in whispers
bones left behind
Justice is a reckoning
carved into time
Тоя път не защото е особено красиво, а защото DevilDriver рядко проявяват вдъхновение от такъв калибър. До последно изданието остава хомогенно, без да губи ядрото си и без да се разсейва с чужди жанрове. Така се прави!
DD никога не са си изневерявали стилистично, но невинаги са проявявали амбицията да заложат всичко на това, което ги прави добри. Предвид предходни опити, аз наистина вярвам, че продукцията тук е водена от опитен кадър, който знае как да кара музика от тоя тип да изпъква, вместо да става скучна след някоя друга минута. Фактът, че Dez и антуража са се съгласили на този експеримент, казва много.
И затова казваме и ние истината: “Strike and Kill” е най-добрият албум на DevilDriver досега. Ако сте фенове, ще ви изкефи, ако не сте – може да ви зариби. Въобще няма да чуете нещо ново вътре, но това просто е присъщо на бандата и жанра. Не е “elevated metal”, а напротив: жанр, несъвместим с такова понятие. Защото понякога човек просто се чувства по-добре след една стабилна доза джангър.
