Само на мен ли ми липсва бандите да пускат музика през две години? От предния албум на Motionless in White минаха цели четири, щото три сингъла и едно делукс преиздание не ги броя за сериозни. Особено когато синглите ги подбира някой, който вярва единствено в популярността на състава сред алт какичките.
Време си беше и преди да го видиш, вече си го чул. Ама как да не като носи в себе си цели 14 трака? Е, сега: един е кавър, друг е бонус, а третият е алтернативна версия на съществуващо парче, ама нейсе. Бая си е, но въпреки гръмкото си заглавие “Decades”, продължителността не е чак толкова дълга.
Докато кажеш “добро утро” и вече сме започнали с ряз. Мощ, агресия и дефинитивен, суров звук откриват траклиста с едноименното парче. Много хубаво ви го продадох, но лошата новина е, че е сред по-забравимите тракове. Същото може да се каже за първите три изпълнения въобще и ако трябва да си говорим директно, записът действително започва с “Fight Like Hell” – интересна, силна песен, коато не изоставя стилистиката на бандата, за да гони някакви модерни клишета.
А, като споменах “клише”: налице имаме парче с Corey Taylor – бедно момче от щата Айова, участник в пет-шест групички – ама то в днешно време кой няма фийчър с него? Още повече, въпросното е голяма манджа, комбинираща в себе си бая елементи от репертоара на Motionless и припев, дето са го ползвали поне няколко пъти вече. Това е първият дефинитивен скип за изданието.
Вече се намираме във втората половина на траклиста и тук водата е по-чиста, приятна на температура и има вълни точно колкото да ти е интересно – скачай смело, че пясъкът пари. Ако не съм те спечелил с намека, нека уточня, че Chris Motionless имитира Fred Durst – друг бедняк от Северна Каролина – и не знам кое е по-смешно: че успява или че не са го взели направо за фийчър и него.
Майтапа настрана, из парчоците чуваме пъстро разнообразие от стилове: ну, алт, D&B, електроника, пост-хардкор и дори осемдесетарски пориви. Личи си, че пичагите са научили бая от краткото време прекарано с Mick Gordon, което ще зарадва хората, обичащи да стрелят по зомбита на екран след работа.
“Afraid of the Dark” е вторият дефинитивен скип тук. Тая група по-тъпо парче не е правила и ако трябва да ти обяснявам защо, иди моля ти се си пусни “Creatures” и се престори, че не знаеш как се пишат коментари.
Нещата звучат добре, ама можеше и по-добре, и това дразни. Основно насочвам петъчната си омраза към хомогенността на някои тракове, които страдат от тотална липса на вариация в темпото или употреба на креативна пауза. Казано по прост начин, всичките сегменти в тия песни звучат еднакво до степен, в която не си сигурен дали слушаш припева вече, което пък ги прави турбо-забравими.
Най-влудяващото е, че гореупоменатото е много любим похват на разни неразбиращи продуценти с “възможности”. Най-силната черта на “Decades” е очевидната инспирация от 80-те, която върви перфектно в тандем с избраната тематика за вампирясване.
Жалкото в картинката: въпреки че тия 80’s metalcore парчоци много им се удават на момчетата (което стана очевадно още с безапелационния хит “Werewolf”), никой не се е сетил това да го впрегне. Ако си продуцент с акъл, ще махнеш модерния джангър и ще оформиш ясна, цялостна рамка в точно тоя стил, което щеше да произведе уникално, значимо и силно издание, ако ще и не толкова тежко (в количествен смисъл).
Въпреки масивната пропусната възможност, талантът на Неподвижните в бяло си казва думата и те успяват да превърнат дори този резултат в стабилно издание. Вярвам, че за първи път ставаме свидетели на по-концептуална работа от тях и се усеща супер свежо именно защото не пеем постоянно за личностни драми, без да компрометираме установения стил.
В последната година феновете се притесняваха, че бандата може да е започнала да ползва AI в работата си, понеже в някои клипове има очевидно вмешателство, пък за мърч да не говорим. Мога да ви уверя, че няма от какво да се притеснявате. Дори и да има някаква генерирана работа тук, тя е от безобиден характер под формата на някои и друг jingle или елемент, дето е все тая дали ще го изсвириш или не. Но слушайки траклиста, по-скоро не мисля, че има.
Албумът не е от най-силните на състава, но някои от песните със сигурност са хитови и ще се въртят доста – от това няма кой да се оплаче. А дори по-общите са безобидни, страдащи от признаците на модерната сцена, а не липса на идеи или талант. “Decades”, макар да е в тежък жанр и за вампири, се оказва по-скоро весел и приятен, което напълно обяснява защо го слушаме през юли, а не октомври.
Новата доза летни хитове е тук – енжой, както е казал народният будител.
