Аз много обичам Combichrist – не е редно да го крия. Като го казвам обаче, визирам не само резултата от името – музиката и посланията – а самата банда. Хората, битката, отношението, идеологията. А това не мога да го кажа за много състави.
Този уникален контекст ми дава особената способност да оставам фен, дори когато музиката не ме кефи. И още отсега ви казвам, че “The Venom in the Mouth of God” не ме кефи въобще. Мисля, че няма да е успешен албум. Тъпо ми е да го кажа, но не мисля, че дори има силно парче в траклиста. Но уважавам порива.
На диска ни чакат щедри 13 трака. В повечето има интересни моменти, но никога не се разгръщат в повече от идеи. По-неприятното е, че някои идеи сме ги чували и преди, а не е като Andy LaPlegua да не се е доказвал като композитор хиляди пъти.
Настроението и музицирането по-скоро клонят към ранната работа на проекта с една коренна разлика: липсва агресията. На моменти е лесно да забравиш, че въобще песните се сменят, понеже често дори самият ритъм е сходен. Почти няма изненади, камо ли нещо по-тежко и държавно.
Самият Andy признава, че това е бил съзнателен избор. Звукът тук е вдъхновен от ранните години на проекта, когато в общи линии господинът е бил сам на сцена с няколко пулта и един кийборд. Изданието определено създава усещане за едно въздълго и леко друсано EDM шоу и може би някъде там има хора, които се кефят на такива неща.
Драмата блести отдалеч: когато концептуализираш албум, който е фрашкан с тежки социални теми и реални личностни драми, и го направиш бавен и тегав, той е просто неприятен за слушане. Изчезва чувството, че побеждаваме проблемите и на негово място се пръква това, че потъваме в тях. Кой иска да се чувства така, особено в днешно време?
Същевременно не мога да си кривя душата: не вярвам, че това е просто съвпадение. Combichrist винаги са били ангажиран състав, като дори в по-”веселите” им парчета е царувала иронията.
Честно, аз не знам какво им става на тия братлета от брилянтния “One Fire” (2019) насам. След него излезе “CMBCRST”, който беше някакъв опит за едноименно издание, което е странно, когато е десетият ти студиен запис.
Не ми е любимата работа на пичагите, но вътре имаше предостатъчно причини да ги уважавам, като например прекрасната обработка и интересното музициране. Ама не беше толкова прихватчив. Сега с “TVITMOG” (последният да затвори вратата) положението се усеща като още две стъпки в трудна за определяне посока.
Combichrist сами са си виновни, че се чувствам така, защото не могат да вземат решение каква банда ще са. Ту издават някаква мелачка, която клони към тежък метъл звук и приканва нови фенове, после пък издават нещо по-EDM и еднообразно, та феновете започват да се чудят какво става. И от всичките тия объркани люде 30% отиваме на техен концерт и виждаме, че те са си метъл банда – нищо че в записа китари не се чуват.
Албумът, на който вече ще му викам “Venom”, лесно може да се ремиксира, за да звучи по-ударно. Andy знае как се прави това и не го е сторил съзнателно. Налице имаме един действителен артистичен порив, който веднага бих зачеркнал, ако подозирах, че не е искрен и се дължи на липса на умение.
За секунди може да се сравнят слушанията на последните няколко албума и е ясно, че феновете са най-пристрастни към суровата агротек страна на проекта и към тежките им метъл пориви. Ама самият факт, че въпреки това Combichrist съзнателно издават “Venom” в този му вид, е просто една от причините да ги уважаваш.
Може да не те кефят. Може да не слушаш такава музика. Но ги уважаваш. И като тегля чертата, този запис е още една причина нови фенове да намерят култовите парчета на бандата, което пак си е плюс. И като дойде времето, с 30-те процента ще се чакаме отпред на концерта.
