2024-та беше година с мощна и щедра реколта, та да си един от най-добрите албуми от такъв период е значимо постижение. За мен “One Assassination Under God” си остана каймакът, но в него имаше един малък детайл, който ме накара да правя гримаси и да цъкам като бабичка във формата на буквата “ф”. Това бе именно детайлът “Chapter 1” в заглавието.
Ся, разбирам. Любимият ни монохромен бонбон е имал доста свободно време (по една или друга причина), та е натворил доста хави. Това може само да ни радва. Но случи ли се да има хубав запис, който е “част 1”, то винаги с част 2 стават интересни работи. Я се забави, я е пълна с гнилоч, или пък въобще не се случва. Е, този път се случи, та въпросът е дали проклятието е развалено.
Пускаш си траклиста и въпреки жегата и слънцето, на теб ти се струва, че вали. Дърветата рязко губят зеленината си и завалява дъжд от златни листа. Земята се тресе и из нея се пръкват два вида неща: катедрали и бели кютюци, на които вървят някакви работи, включващи вампири (и още катедрали). С други думи: духовно със сигурност положението е “Chapter 2”.
Интересен е изборът за откриващо парче – отново по-мудно, но не толкова впечатляващо, колкото в предшественика. Може би ултимативната цел тук е да слушаме двете произведения едно след друго (с кратък антракт между двете за някоя друга цигара, задължително изпушена в дълъг черен шлифер). Реалистично, нямам идея кой би имал толкова време и, нещо повече, колко добра идея е, когато все пак говорим за две отделни глави.
За добро или лошо, положението остава същото до края на изданието. Като тегля чертата, мисля, че само едно парче е по-надъхано от останалите. Още предходния път си признах, че предпочитам по-тежките душеизлияния на г-н Manson, но въпреки че тук не намерих много храна за моята душа, не мога да си я кривя и признавам, че е голям вайб цялото нещо.
Ама като съм го ударил на искреност, продължавам: този труд не се усеща толкова добър, стегнат и значим, колкото първа част. Има няколко хита и няколко потенциални такива, но често чаках нещо да се случи, а случката така и не идваше.
Цялото нещо бие на Manson-ов B-Side, като приложение към “OAUGC1”, а не като самостоятелен албум. Дума да не става, траковете не са лоши. Имам си цели три нови умствени паразита благодарение на музиката тук – това говори само за себе си. Просто първата част беше толкова качествена, че очакванията си бяха доста високи.
Проклятието си вирее, но не е обладало съвсем този казус. Музиката се е получила, слушаме я, дискът е отпечатан навреме – просто с по-малко хитове, отколкото ми се щеше. Най-безумно ми е решението това цялото нещо да се случва през август, предвид че есента е ей там на хоризонта, и както и да го гледаш, това чудо е фрашкано с есенна музика.
Ако обичате Manson или ако ви е харесал предходния албум, то си дължите да чуете този. Ще си намерите поне един фаворит измежду деветте композиции (аз препоръчвам “All the Vilest Things”)”, а няколко момента ще ви впечатлят независимо от настроението. Но за допълнителен кеф изчакайте дъждовен ден.
Или пък идете на църква и си пуснете двете части една след друга. Убеден съм, че това би било ултимативното “One Assassination Under God” преживяване.
