За съществуването си от средата на 90-те години до днес, Kamelot създадоха внушителна дискография, наброяваща вече 14 албума. С някои малки изключения, музикантите никога не са си позволявали компромиси по отношение на творчеството си, превърнало се с времето в една от емблемите на пауър метъла. В рамките на собствения си микрокосмос обаче Kamelot неведнъж са критикувани от феновете по различни причини, особено през последните няколко години. И днес тенденцията се запазва.
“Dark Asylum” е най-лошо промотираният запис на групата. За пореден път се поставя под въпрос обложката, в която липсва всякаква оригиналност. И това не е скорошен проблем – от “Silverthorn“ насам албумите им изглеждат еднакво. Ако не са надписите, със сигурност ще ти е трудно да ги различиш един от друг визуално. Другото е абсурдната реакция на бандата и лейбъла Napalm Records по отношение на визуализациите, генерирани с изкуствен интелект. Очевидно в момента на подобни практики не се гледа с добро око и въпреки това Kamelot си позволиха да налеят масло в огъня. Освен това решиха, че ще е добре да ограничат това кой може да коментира продукта им в социалните мрежи, което предизвика още повече недоволство. И групата, и издателят в случая се показаха като хора, тотално загубили досег с реалността.
Като изключим горното, “Dark Asylum” е по-амбициозен труд от “The Awakening” (2023) и със сигурност звучи повече като албум на Kamelot. Тук музикантите се опитват да се върнат към по-мащабното и комплексно музициране. По този показател концептуалният нов запис контрастира с предшественика си, който залагаше на по-прости, бомбастични и стадионни парчета. Но прави ли го това по-добър албум?
Не задължително. Простоватостта на “The Awakening” роди лесно запомнящи се песни като “One More Flag In The Ground”, “New Babylon”, “The Looking Glass” и “My Pantheon”, някои от които вече са неразделна част от сетлиста на групата. “Dark Asylum” изисква повече време. На първо слушане изданието не блести с нищо. Съдържанието звучи еднотипно и заглавията са трудно различими едно от друго. С времето обаче парчетата започват да се разкриват и така лека-полека открояваме една изненадващо стабилна първа половина. От посредствен сингъл, в контекста на албума “Ashen World” зазвучава хомогенно в правилно избраната му роля на въвеждаща пълнокръвна композиция след симфоничната интродукция. Включването на гост-вокалистката Ignacia Fernández (Decessus) тук не добавя нищо важно и забележително. Вокално песента се изнася изцяло от Tommy Karevik, но за сметка на това Мис Чили 2025 се включва отново и този път много по-адекватно в “Sanctuary”, където освен с титулярния фронтмен, си партнира и с Clémentine Delauney (Visions of Atlantis) – най-смислено използваният гост в този албум. “Sanctuary” е от по-директните изпълнения и това я прави една от ранните притегателни сили към “Dark Asylum”. Макар и да не е нещо, което да не сме слушали вече от Kamelot, тя грабва вниманието не само с окриляващия си припев, но и с контраста, който инструменталистите изграждат между него и далеч по-минорните куплети и бриджове, където пък чуваме още веднъж екстремните вокали на мис Fernández.
“One Last Masquerade” влиза тежко с насечения си ритъм след кратката атмосферна пауза на “Nocte Veritas”. Tommy Karevik си позволява не за пръв път да се потопи изцяло в образа на Roy Khan, представяйки най-добрите си театрални вокали изобщо, изцяло в стила на влиятелния си колега. Лекотата, с която прескача през интервалите, показва огромния му диапазон, а гласът му звучи толкова величествено в тази песен, че направо ти се приисква да му бяха дали да я изпее цялата. И колкото и да е авторитетен, гостът Tobias Sammet е по-скоро засенчен тук.
Натам обаче позициите на “Dark Asylum” леко се разклащат. Типично за късните албуми на Kamelot, баладата се появява в средата. Тук тя носи името “Ivy, My Dear”, и въпреки че мелодията е красива, а Tommy отново показва завидните си гласови данни, тя бледнее във въздействието си в сравнение с по-стари подобни заглавия като “Midsummer’s Eve” от “The Awakening” или “Under Grey Skies” от “Haven”.
“Godlike Alchemy”, “The Sleeping Mind (Orphanic Paradigm)”, “Kaleidoscope“ и “Cassandra’s Desease”, макар и съвсем нелоши композиции, не успяват да се откроят с идентичността, характеризираща произведенията от първата половина на албума. На места има проблясъци като фантастичните двойни каси на барабаниста Alex Landenburg в учебникарски изпипания класически пауър метъл припев на “The Sleeping Mind” или мрачните оркестрации и клавишни аранжименти на Oliver Palotai в “Cassandra’s Desease”. Цялостно обаче втората половина на записа отстъпва по качество и звучи разводнено, дори колебливо, в сравнение със стегнатата и категорична първа част.
“Dark Asylum” е труден за позициониране. Чисто музикално (но не и визуално) той е различен от предшественика си, но дори и да го надхвърля по мащаб, това не го прави задължително по-класното издание. Въпреки осезаемата промяна в композирането, Kamelot като че ли са се застопорили на едно място и отказват да поемат рискове. За тях тази позиция е сигурна и за момента безопасна, но неизгодна в дългосрочен план, защото макар нивото им да е непосилно високо за редица други музиканти, то носи и по-сериозни очаквания от страна на слушателите. В “Dark Asylum” има добри, дори много добри песни, но това не променя криещото се в сенките усещане за настъпила творческа умора, пускане по течението или просто писане на музика по задължение.
