През 2005-а година както в метафоричен, така и в съвсем буквален смисъл приключи една ера не само в творчеството на Nightwish, но и в развитието на симфоничния метъл изобщо. Една от основополагащите за жанра формации драстично преразгледа артистичните си ценности, и то далеч не само заради раздялата с легендарната фронтдама Tarja Turunen. Нещо повече - разривът беше по-скоро симптом, отколкото предпоставка за промяната, породила немалко сътресения сред фенската маса. Осем години и две студийни абоминации по-късно, моментът изглежда узрял за нова метаморфоза – бленувания от мнозина край на втората ера за бандата, отново ознаменуван като по някаква чудата традиция от концертно издание.
Противно на популярното схващане, Nightwish не са друга група без Anette Olzon; те просто си припомнят магията, която винаги са носили в себе си. А факторът, отключващ и даващ криле на тази магия, се нарича Floor Jansen – жената, доказала с вокалните си геройства в After Forever, Star One и ReVamp, че е способна да изпее (почти) всичко в редица жанрове във и извън просторния ареал на тежката музика. Да се правят сравнения между Floor и Anette е отвъд абсурдно и това впечатление се затвърдява с всяка изминала минута от шоуто във Вакен. Получаваме едно чувствително по-сериозно, по-богато и най-вече по-метъл изпълнение, съчетано с уверено сценично присъствие – поведението на ясно осъзнала класата си певица, от което цялото лайв внушение на бандата единствено печели. Непринудените й импровизации и висшият пилотаж в технически трудните моменти разпалват вродената емоционалност на песните и неслучайно усмивките не слизат от лицата на Marco Hietala и Emppu Vuorinen. Редуването на агресивните нотки в “Storytime”, сладките трели в “Ghost Love Score” и сияйното изящество на “Ever Dream” буди усещания, които сякаш бяха навеки изгубени за състава. От сетлиста все пак има какво да се желае – като изключим перлата “She Is My Sin”, той обхваща само албуми от “Century Child” насетне – но дори достъпните нови парчета звучат по много по-енергичен и завладяващ начин.
Все още е трудно да се прецени дали включването на Floor ще се окаже онзи решаващ тласък, от който Nightwish се нуждаят, за да изплуват от удавения в превзети оркестрации и попаджийска посредственост звук, дефинирал късните им творби. Едно обаче е извън съмнение - първата крачка вече е направена, а при наличието на подобна красота, каквато струи от “Showtime, Storytime”, не можем да не сме оптимисти.
