Какво точно се случи с едни от лидерите на европейския пауър метъл след прекрасния им четвърти албум е предмет на обширна дискусия, в която това ревю няма за цел да навлиза. Дали Jani Liimatainen бе имал по-сериозен принос от този, който официално му приписваше групата, или вдъхновението на Tony Kakko просто пресъхна, в крайна сметка не е толкова съществено. Важното е, че след няколко изстрела на сляпо Sonata Arctica отново са в отлична форма и най-после се отчитат с творба, подхождаща на голямото им име.
При все всичките си издънки, финландците винаги са успявали да запазят едно безценно качество – своята искрена, покъртителна емоционалност, която тук достига онези нива, познати от класическия им период. Усилията в положителна насока са очевидни и без да е впечатляващо техничен, “Pariah's Child” звучи като достойния наследник, който “Reckoning Night” заслужаваше, но така и не получи в продължение на 10 години.
Още откриващата “The Wolves Die Young” разкрива целенасочено завръщане към стария свръхмелодичен и завладяващ стил, докато богатата на скоростни инвенции “Running Lights” навява носталгична романтика с безгрижното си, приповдигнато настроение. “Take One Breath” наследява по-успешната част от композиционната разчупеност на “Unia”, а леко наивната, но порядъчно забавна “Cloud Factory” носи неподправен детски ентусиазъм и остава дълго в съзнанието за сметка на не особено запомнящата се “Half a Marathon Man”. Tony все пак не се е отърсил изцяло от дразнещите “артистични” изхвърляния – за това свидетелстват абсурдните псевдо-госпъл елементи в “X Marks the Spot”, която само прекрасният припев успява да спаси, както и пресилената, на моменти граничеща с водевил театралност в иначе доволно драматичната “Larger Than Life”. За пръв път от дълго време насам обаче той поднася и песни, способни да разчувстват слушателя до сълзи – такива са реализираните с почти прогресарски маниер “Blood” и “What Did You Do in the War, Dad?”, които със своята комбинация от лирическо и музикално въздействие доближават класата на стари шедьоври като “White Pearl, Black Oceans”. А и Sonata Arctica не биха били себе си, ако я нямаше простичката, но много нежна и затрогваща балада “Love”, внасяща нужната завършеност в атмосферата на записа.
Едва ли има по-мъчително усещане от това да съпреживяваш бавната агония на нещо любимо, но дори по-въодушевяващо е да наблюдаваш как то се надига от руините с възобновен дух. “Pariah's Child” далеч не е перфектен албум, но дава недвусмислена заявка за намеренията на създателите си оттук насетне. И това е повече от достатъчно.
