Каквото и да се каже за приноса на пионерите на Новата вълна в британския хеви метъл към музиката като цяло, би звучало плоско. Възвеличавани от едни като една от най-иновативните и влиятелни групи и яростно отричани от други с обвиненията за безидейност и повтаряемост, те остават една от вечните емблеми на рока. С дългоочаквания си тринадесети албум, появил се цели три години след грандиозния “Brave New World”, Iron Maiden отново не изневеряват на себе си. Шестимата предлагат единадесет изящни парчета, издържани в типичния “мейдънски” стил, който толкова групи се опитват да имитират, но малцина успяват да пресъздадат. В “Dance Of Death” наистина няма нищо революционно и нечувано, но това не е и нужно на този етап от кариерата им. Много от песните напомнят по един или друг начин на старите класики, но кой да звучи като Maiden, ако не самите те? Всичко, което сме свикнали да получаваме от тях, отново е тук: запомнящи се китарни хармонии и сола, гръмотевичният бас на Steve Harris и могъщият глас на Bruce Dickinson.

Албумът започва с единственото посредствено парче в него – сингъла “Wildest Dreams”. Неспособно да задържи задълго вниманието с познатите си до болка конструкции, то и не се вписва в цялостния дух на записа с веселото си рокаджийско настроение. Мелодичната “Rainmaker” загатва за потенциала на “Dance Of Death”, който постепенно се разгръща в “No More Lies” и “Montsegur”. Тъкмо в “Montsegur”, чието начало съдържа препратки към “The Fallen Angel”, намира израз и типичният за британците навик да разглеждат исторически теми, а именно – зверствата на средновековния католицизъм. Заглавната композиция е посветена на хорър послания от типа на тези във “Fear Of The Dark”, а звуково е кръстоска между въпросното парче и “Rime Of The Ancient Mariner”, комбинирайки мистичността на първото с размаха на второто. Следват приличната “Gates Of Tomorrow” и първата написана от барабаниста Nicko McBrain песен – “New Frontier”. “Paschendale” се явява прекият наследник на прогресив моментите от “Brave New World”, като същевременно е и най-емоционално заредената песен в албума. Всяка от трите китари е точно на мястото си и допринася за изграждането на това епично метъл сказание за ужаса и безсмислието на войната. Оркестралните пасажи и наситените с отчаяние вокали на Dickinson само допълват пропитата с мъка по пропиления живот атмосфера. Социално ангажираната “Face In The Sand” демонстрира неподозирани гласови възможности на Bruce, докато “Age Of Innocence” носи почерка на соловата му кариера. Лиричната и изпъстрена с оркестрации “Journeyman” е повече от достоен завършек на албума.