При все оригиналната концепция, впечатляващото музикантско ниво и надеждната продуктивност на Arch Enemy, за близо 20 години те така и не се наредиха в условния първи ешелон на мелодичния дет метъл - дали защото слушателят винаги подсъзнателно е свързвал (и сравнявал) лидера им Michael Amott с огромното наследство на Carcass, или поради тривиалната причина, че просто бяха изпреварени в родината си от триумвирата In Flames / Dark Tranquillity / At the Gates. Независимо от това, групата даде своя значим принос на шведския звук и, съвсем не на последно място, изигра ключова роля в налагането на дамското присъствие в по-екстремните жанрове. Тъкмо това обстоятелство е особено ключово, когато говорим за “War Eternal” – албумът, който бележи оттеглянето на емблематичната вокалистка Angela Gossow и дебюта на младата, но забележително талантлива Alissa White-Gluz.
Десетият опус на квинтета е колкото манифест на един утвърден стил, толкова и свеж полъх в позастоялата атмосфера около бандата. Излишно е да го крием - “The Root of All Evil” и “Khaos Legions” могат да се нарекат в най-добрия случай прилични, но остават далеч от класата на шедьоври като “Wages of Sin” и “Anthems of Rebellion”. “War Eternal” компенсира повече от задоволително тези идейни дефицити с автентична агресия, много концентрирано композиране и няколко леки, но осезаеми иновации.
Вниманието първосигнално приковава споменатата Alissa, която отдавна се доказа с майсторските си вокални еквилибристики в състава на канадските жанрови хамелеони The Agonist. И тук тя демонстрира качества на голяма фронтдама, като успява да се впише в познатата фраза на Arch Enemy и същевременно да я обогати със собствения си почерк, без да отстъпва по нищо на най-екстремните излияния на Angela. За успокоение на по-консервативната част от феновете, в парчетата няма чисто пеене и прочие неочаквани експерименти – само едно много уверено и мощно изпълнение. Веднага се откроява и фактът, че партиите на Alissa са далеч по-малко продуцирани, което придава едно по-неподправено и “живо” усещане на целия запис.
Без да жертват характерната си енергичност и преднамерено да търсят по-достъпен изказ, шведите поднасят своя най-мелодичен труд до момента. Изобилните хеви метъл влияния, вмъкнатите с вкус оркестрации и беглият неокласически привкус в китарната работа създават епично настроение в песните, а изящни инструментални интерлюдии разчупват звуковата атака. Отличният баланс между традиционно и модерно се дължи главно на допълването между отработената, класическа техника на Michael Amott и скоростните буйства на Nick Cordle, чийто сблъсък в ритмовата батарея на Daniel Erlandsson и Sharlee D'Angelo стопява богатството от елементи в напълно хомогенна сплав.
Отвъд първоначалната еуфория, “War Eternal” е лесно запомнящ се, но и способен да предложи достатъчно пластове, благодарение на които остава интересен и след продължително слушане. Arch Enemy не са звучали толкова вдъхновено и целенасочено поне от “Doomsday Machine” насам. Нещо повече, те най-сетне достигат един изстрадан, дългоочакван апогей в творческа си еволюция - постижение, което има всички дадености да сложи началото на нова епоха в историята им.
