Falconer са една от бандите, които не стават любими до момента, когато осъзнаеш, че вече са ти любими. Музиката им е тъй лека и фриволна, че слушателят пропуска да усети колко дълбоко го е докоснала преди вече тя да е там. И дали е любовта към свободата и идеята за недокоснати планински върхове и вятърът, развяващ мечтите и сетивата ти покрай тях, или просто едни красиви композиции, бандата продължава да знае какво казва. Приказната история се оказва любимата за “добро утро”, преди да си осъзнал, че отпиваш глътка горчиво кафе в слънчев пролетен ден. Трудно ще бъде предложена по-добра картинка за градския слушател, свикнал на малко по-злобното отношение на околния свят.

“Who is the demon there in human form?” е въпросът, който ще бъде зададен от Falconer в новата им творба “Black Moon Rising”. Въпросът си заслужава, не заради търсенето на три цяло и 14-ия кръг на Ада (почти със сигурност Данте пропуска да спомене за такъв), а защото красивите шведи знаят как да питат и разказват приказки за нас самите. Викът на бойните знамена никога не е звучал толкова нежно, а вътрешните ни демони за първи път се подават бавно и помахват за здравей, когато едни бързи барабани тропат на вратата.

Всъщност, стига с описанията. Всяко малко дете знае, че никой не го интересува рецензията на произведението в читанката, а дали самата приказка е... хубава. Тази е.

Имало едно време едни симпатични шведски войни на име Falconer. Те никога не били от най-войнствените, дори били по-скоро пацифисти, освен в моментите, когато се карали на кралицата в кулата, защото тя била забравила за истинските неща в живота. Кралицата, както и мнозината й подчинени, далечни и близки, опитвали да им обяснят, че не могат да повярват, че тези бардове (хайде да бъдем честни, не били войни, били бардове, но то е почти същото) са датирани в двадесет и някой си век. Бардовете за сметка на това си мятали шапката на тоягата и продължавали да правят каквото си знаят, защото вярвали в него. Долините опустявали, на хълмовете духали нови ветрове, а в далечината някой надигал боен вик, но никой в другия край на света не разбирал за това. Носели се някакви стари истории от омършавели томове, но кога ли те са били достатъчни… Затова нашите бардове, Falconer, усетили, че светът има нужда да помни. Да помни откъде е тръгнал, за да може да отиде някъде... и най-вече да помни, че трябва да отива на някъде, защото многото мънички човечета си седели зад бюрото, вършейки нещо по-омършавяло и от прашни томове с песнопения. И тогава черната луна изгряла.

Черните луни не са като белите или сините. Черните луни изгряват рядко, носят мирис на пепел и промяна, но пък, като белите и сините, често остават незабелязани.

Тази черна луна, извисяваща се над знамената на Falconer, е един прекрасен албум, носещ динамика в старите истории, странно формиран, за да пасва на сивото градско ежедневие, без да се бие с него. Ако колегите шведи In Flames някога успяха да се затвърдят като перфектната група за оцеляване в градски условия, то “Black Moon Rising” започва една нова насока в това начинание. Приказката на Falconer продължава да е не по-малко изчистена и красива от класиките им, но тук говори не на забравения утопист, обикалящ горите, мислейки си, че не иска да се връща, а на загубения идеалист, живеещ някъде на ъгъла между Раковска и Патриарха.

Албумът се усеща бавно, иска време и уви, с него разкрива все повече мрак, но отдавна мракът не е звучал в толкова човешки облик. Приказката е хубава, танцът продължава. Пък и да не беше... кой ли щеше да ни разкаже по-хубава?