Няма как да наречем Arcturus другояче, освен гении. Steinar Johnsen и компания успяха да си спечелят това признание само с три дългосвирещи опуса, всеки от които днес е класика. Тръгвайки от дебрите на симфоничния блек, заигравайки се небрежно с джаз/фюжън стилистиката и стигайки до иновативен прогресив, бандата срина по пътя си не една и две жанрови прегради. Докато “The Sham Mirrors” беше колкото смел, толкова и разбираем, то наследникът му, при все че не прескача в коренно различно звучене, е чувствително по-авангарден и напредничав. Музикалната насока е продължена, но композициите са изтъкани от толкова взаимнопреплитащи се детайли, че след първото слушане човек може само да се чуди в какво ново измерение е попаднал. Със “Sideshow Symphonies” Arcturus са създали най-трудносмилаемия албум в кариерата си, надминаващ по сложност дори неприлично експерименталния “La Masquarade Infernale”. В съответствие с екстремалните величини, до които е изведена композиционната многопластовост, инструменталът е виртуозен и крайно разчупен. Извънземното барабанене на Hellhammer, техничарския и тътнещ бас на Skoll, клавирните вълшебства на Sverd и изпъстрените с неокласически нюанси китарни постройки на Knut Magne Valle се допълват в съвършено съзвучие. След напускането на Garm, новият глас на групата е не кой да е, а могъщият Simen Hestnaes (или още ICS Vortex). Той си служи предимно с чистите, леко отнесени напеви, които от известно време са запазена марка на Arcturus, но ги разнообразява с по някой епизодичен врясък. Сполучливо нововъведение са вмъкнатите на няколко места женски вокални партии, които приятно хармонират с тези на Vortex и придават още едно ниво на атмосферичност на записа. Вътрешната динамика на песните може да служи за пример на по-голямата част от съвременните прог метъл групи. Норвежците издават поредния си шедьовър – нищо по-малко от това, което бихме могли да очакваме от тях.