Grave Digger е една от бандите, които, подобно на немалко техни сънародници, не изневеряват на традициите в метъла - oт гледна точка на процеса на творене и стилово направление, в завиден синхрон с качеството на крайния продукт. В последния си, 17-и продукт, те не само че отново не се пречупват, но и още повече вдигат залога, кръщавайки го “Return of the Reaper”. Самият Boltendahl твърди, че слушателят следва да очаква носталгичен отзвук на славното и по-традиционалистично минало на бандата от ерата на “Heavy Metal Breakdown”, “Witch Hunter”, “War Games”… и, разбира се, “The Reaper” от 1993-та година. Паралел с “Жътваря” може да се направи дотолкова, доколкото музиката е стегната, конвенционална в най-хубавия смисъл на думата; смислово, музикално и емоционално минорна – осезаеми, но не демонстративни и самоцелни качества.

21 години делят двете издания и е хубаво, че това се усеща на ниво продукция и зрялост. Ако някой очаква магическо завръщане на високите вокали на Boltendahl от миналото и стихийното, граничещо с хаотично, спийд метъл мракобесие, трябва да съобрази казаното по-горе. Албумът предоставя качествен препрочит на традиционното у Digger, мрачната атмосфера, която следва музиката им нескончаемо, та дори и в по-епичните им произведения (макар че по-силен ефект щеше да се постигне, ако бяха разгърнали по-обхватно злокобното в рамките на целия запис). Няма как да наречем “Return of the Reaper” революционен, няма и претенции да е такъв, а и в тази книга вече са се подписвали немалко пъти. Ще се хареса на всеки почитател на бандата и на качествения хеви метъл.

От дълги години Digger си служат със стриктен образец в структурата на албумите. Началото е меланхолично встъпление, което постепенно и напрегнато ескалира в стремителна метъл хала, която в повечето случай се предвижда и за сингъл, освен ако повелята на лейбъла не е друга. Тук традициите се спазват дори и в подбора на сингъл.  В “Return of the Reaper” мрачният конник се завръща на звуковия фон на погребалния марш на Шопен и злокобно биещи камбани, минорни клавири, гръмовно небе и безутешни писъци, за да отвори портите на пъкъла с “Hell Funeral” – не е изненадващо, че двете песни вървят заедно в сингъла, навярно бандата ще ползва тази комбинация за предстоящото турне. “Wargod” също не отстъпва по заряд, колкото характерен за Digger, толкова и подсилен от “Железния пръст”, който след четири години се почувства в свои води в редиците на бандата - Axel Ritt (известен от Domain и няколко изяви като гост-китарист). Нищо чудно даже и той да е послужил като вдъхновение да се създаде творба с по-традиционно звучене, това е неговата ниша и се раздава както си знае. По-рокаджийската в музикален и наративен план “Tattooed Rider” напомня (поне в началото и края си) на “Turbo Lover”, дори ако не се вглеждаме твърде зорко. Рязко, сурово, но и мелодично, може би концертно, и със сигурност много дигърско, е следващото парче – “Resurrection Day”. То предшества една от перлите на албума - бавната, тежка и злокобна “Season of the Witch” – нюансът тук е мистико-ориенталското звучене, а изборът да е по-бавна открива същински хоризонт пред вокалната крепкост на Chris Boltendahl, редуващата се с гръмки хорови партии. Забавеният пулс на творбата отстъпва място на енергичната “Road Rage Killer”, чийто здрав и енергичен хеви метъл ще зарадва всеки олдскуул фен. Следва по-рокаджийската “Grave Desecrator”, която носи духа на “War Games”. Припевът й се запомня лесно, а за капак и в бриджа препраща към “The Last Supper” – личи, че е планирана да бъде ретроспективната песен “асорти” на записа. Ако в нея се усеща някаква доза груув, то синоним на следващата, “Satan’s Host” (с времетраене по-малко от три минути), е интензитет, хъс, въплъщение на ентусиазма на “Heavy Metal Breakdown” – кратка и категорична. Все си мисля, че можеха малко повече да се постараят с претенциозната “Dia de los Muertos” – така и така възпяват наследството на ацтеките, ако бяха разгърнали песента (с традиционна музика от честването на Деня на мъртвите в централно- и южноамерикански регион, например), ако й бяха придали по-завършен вид, можеше да се получи приятен епос с това име, вместо откровено скучноватото парче, чийто припев звучи по-скоро като упражнение по испански език в началните класове. “Death Smiles At All Of Us”, от друга страна, донякъде компенсира масовата липса на музикални заигравки в албума – от кратката клавирна интерлюдия, която демонстрира известна прилика с “The Devil Plays Piano”, през мелодичния и симпатичен пауър метъл припев и ориенталската тема на китарното соло. Завършекът идва с трогателна, епична и хорова балада – “Nothing To Believe”. Баладите на Digger, освен тийнейджърските им такива, винаги са били много сериозни и стегнати и в музикалното, и в текстовото си оформление. Поради неоспоримите си качества песента има потенциал в едно обозримо бъдеще да заеме позиция в концертен сетлист на групата. Красива причудливост е китарната тема в припевната част и в същинския край на композицията, която ще очарова и зарадва почитателите на Brian May.

Grave Digger винаги са ценели образцовото и са държали метъл музиката да е изчистена и традиционна, извън едно-две незначителни изключения, които само потвърждават правилото. В последната им творба, с която ще можем да се сдобием на 11-и юли, този традиционализъм, обожаван от едни и мразен от други, се поднася в хубава продукция, стегнато и ударно, връщайки и на практика музиката още по-дълбоко в корените на бандата. Подгответе се за здрав и школуван хеви метъл; за завидно свежи идеи за банда, изминала толкова дълъг път. Впечатлението може да не дойде от първото слушане, но ако мога да си позволя съвет – отделете време и внимание на албума, ако въобще се наложи – заслужава си. И не забравяйте, че другата сила на Digger е изпълнението на живо; без никакво съмнение немският колектив ще поднесе поредния метъл празник на предстоящия концерт на 21-ви септември тази година.