Съдейки по пороите, градушката и циклоните, лято 2014 е в разгара си. Просто не би могло да има по-подходящ месец от юли за появата на нов Novembers Doom, нали? Чудно дали лейбълът и бандата си правят шега, като подраняват с издаването на албум, който очевидно е създаден да озвучи късната есен? Или целенасочено са решили да ни напомнят, че морето и летните фестивали са мимолетно щастие, зад което дебне неизбежната гибел?

Отговорът на последното може да е мистерия, но “Bled White” отговаря на всички предпоставки да бъде солиден албум в най-лошия случай и късен шедьовър в най-добрия. Той е дело на група с дългогодишна кариера, която свири в най-добрите щатски дуум традиции и има свободата да твори каквото пожелае в жанр, еднакво отворен за агонизираща бруталност и прочувствени мелодии. В “Bled White” групата осезаемо акцентира върху второто, но резултатът не е нито беззъб, нито твърде ефирен. Все пак Novembers Doom свирят от 1992-ра година и знаят какво правят.

В трите години след “Aphotic” (2011) музикантите са вложили изобретателност, старание, и много усет в неговия наследник. Затова зад “Bled White” личи качествена и ентусиазирана работа. Перфектният звук позволява да чуете всичко от меланхоличните мелодии и семплите, но ефективни рифове на Larry Roberts и Vito Marchese, мощните баси на Mike Feldman, изчистените барабани на Garry Naples, дълбоките ревове и запомнящите се мелодии на вокалиста с внушителното име Paul Kuhr.

За разлика от скандинавските си колеги, Novembers Doom се придържат към традиционно метъл звучене и не усложняват композициите си с оркестрални аранжименти. Няколко плачещи цигулки и повече акустични секции щяха да се впишат добре в студения им пейзаж, но това, което групата постига с хармонии и вокални ефекти, е достатъчно много. Освен това, в “Bled White” има цели 11 дълги песни и всяка една отговаря на доста високи стандарти. Освен че е от класа, албумът е мъдър, интровертен и достатъчно тежък, за да не го метнете при купчината с дискове “за приятелката ми”.